Джон Окъм - Есенен епизод

Никой и нищо на този свят не можеше да спре Мистър Тип Мак-Клоски. Трудно можеше да се очаква гений от неговата класа да се обвърже с една работа или да се занимава с нещо на едно място, той не го и правеше. На метафоричен език, корабът потъва, ама всичко му е наред. Някои от неговите житейски търсения бяха искани, други излизаха извън контрол, предразсъдъците на хората го караха честичко да капитулира, раздавайки парите си по телеграфските компании и да започва все нови и нови неща. Един ден, пристигайки в Пленфилд, спомена на гарата, че е имал проблеми с Юнион Лайнс, добави, че е вървял много дълго из Вашингтон и попита дали има свободно място за сервитьор в ресторанта на гарата. Тъй като цялото му излъчване говореше друго му казаха, че няма свободни места. Тогава той попита дали няма работа за майстор механик на съседната станция, но пак му беше отказано. Той се върна към депото, ни най-малко сконфузен и измърмори:

Стигайки до платформата той се поразходи напред назад и накрая си каза: „Ох! Не искам да съм толкова непривлекателен, мога да звънна и да се видя с телеграфистката! Но, пфу! «Парите правят мъжа, а липсата им приятеля!», както е казал старият Помпей. А Полоний рекъл на Лаерт: «И скъпият заек може да се купи — но не и евтино!» Ей Богу, такъв съм си! По-скъпо отколкото мога да си позволя, от три месеца нямам и фунт, куфарът в Чатануга. Хайде, Тип, момчето ми, иди при госпожицата и и предложи квото можеш!“

И в този момент реши, че трябва да завладее женското сърце! Aко срещнеше някой от противоположния пол в тези моменти на улицата, той първо щеше да докосне чувствителността на жената и после щеше да се чуди какво да прави за малко. Щеше да изслуша всичките и разочароващи мисли за живота и щеше да я накара да ги забрави с истории за произшествия по суша и вода, с много спомени, телеграфични и не дотолкова или истории за хора, които той е познавал и чиито живот е или смешен или успешен.

Въпросната дама, оператор в Пленфилд, същият този септемврийски следобед, слушаше безсмислиците на Тип и в края на десетминутния разговор през малкото прозорче Тип се покри с пелерината на славата, която като, че ли скри избелелите му дрехи и загорялото му лице, и най-сетне бе поканен в офиса. Веднъж влязъл, той и обърна внимание на следния факт „Идеята за свестен оператор като мен да стои бездеен и да си пропилява времето, докато една лейди върши всичкото това, е абсурдна!“

Тя с усмивка предостави стола си на „добрия джентълмен“, който и се струваше някак по-красив, отколкото беше всъщност, седна и се загледа в мотовилката на ъгъла.

От този момент нататък Тип и стана симпатичен. Самата тя оператор нисък ранг, нейният посетител перфектен слушател, тя му разказа, че когато е била в Уочестер и в Норуич е видяла мъже-оператори и после се е върнала у дома и била объркана и отчаяна от работата, за която била тотално некомпетентна. Но нито един в Уочестер и Норуич може да се сравнява с Тип. Той и каза, че всеки се обръща за сложните работи към него. „Опитвайки се да си намеря мястото, пътувайки къде ли не, виждайки всичко на живо, хъм… ръждясал ли съм?“ От време на време той рицарски и обръщаше внимание! „Давай напред, стари приятелю, няма никаква разлика за мен. Вече си го правил това и преди! Научил съм как стават тези работи от стария Дед Съливан, ха! Той умря, вече, прекрасен оператор и един от аристократите! Лека му пръст!“ След като си каза това, той се втурна да разказва собствената си история „и и Мак…“, бързичко представи персоната си, както правеше навсякъде.

В много дамски очи ти беше големия герой, Мистър Тип, а в онзи следобед, докато сменяше работата си в Ню Йорк, за всичките момичета в Хартфорд и Провиденс твоята работа щеше да е трудна дори за Хардфорд, а някои момичета дори искаха да я свършат вместо теб, но уви не беше герой в очите на един млад човек от Норуич, на когото предаде работата си бързичко, без нито грам помощ. Тя истински презря онзи младеж, който дойде от селата в главният офис на „Ню Йорк Таймс“ и на когото унищожи живота. Беше ужасно горещ следобед, но ти го направи още по горещ по жиците на Пленфилд, в офиса в Норуич, отколкото където и да е по земното кълбо, и онзи нещастен асистент-оператор се върна далеч по-нещастен вкъщи вечерта и с далеч по-ниско самочувствие, отколкото някога преди. А уж го убеди, че „Ще се опиташ да му помогнеш така че да му стане интересно“.