Джон Окъм - Статистик

Никога няма да забравя първата ни среща. Случи се преди няколко години по случай завръщането ми на Бродуей № 145. Привлече ми вниманието още първата нощ. Работех в офиса, после затворих книгите и излязох навън и застанах близо до него, пред Чикаго дуплекс. Беше декември, времето беше ужасно студено, е не бих казал мразовито, но моят герой беше с леки летни панталони, съчетани с леко сако. Между сакото и панталоните се показваше риза, която се издуваше като платно на платноходка от вятъра. Видях всичко това в гръб, но когато застанах пред него забелязах още, че сакото е отворено, разкривайки най-странната риза, която съм виждал някъде. Панаирджийската вратовръзка, по-синя от небето над Италия беше също толкова не на мястото си, колкото и ръждивата блуза отдолу. И всичко това допълнено с прекалено голяма шапка покриваща кестенява коса, недообръснато лице, светли топли очи, леко чип нос и уста, по — комична от всичко дотук. Повечето от хората в офиса бяха особняци и аз попитах един от тях, кой е онзи странен малък приятел, който работи в Чикаго дуплекс.

— Ама не го ли познавате? Това е статистика. Викаме му за по-кратко Стис.

Информаторът ми си замина и аз се върнах в Чикагското бюро, за да поговоря с Чарли Бенет, който седеше и наблюдаваше от време на време Стис. И докато слушах обясненията на Чарли, изведнъж се чу силен звън, подскочих. Чарли се засмя и каза:

— Старата кутия не ще да си върши работата тази нощ и безпокои старото момче. Взе ли онова?

— Не съм вземал нищо!

— Отиди при него следващия път. Онова е бъкбъкбък…Може да го каже 35 пъти за 3 секунди. — и докато нещото пак излезе от ритъм, аз седнах и се заслушах в музиката бъкбъкбък, ужасно нервираща, бърза и ясна, бях изумен. Последва цялостен преглед. Беше история за случки, векове, спасявания, падания, подсмърчания и сие, заедно с намеци за „оцелелия“, абдоминални разкъсвания, последвани от „Не се дава“.

След като всичкото това се изсипа пред носа ми, очите ми се спряха на лице, облечено с най-невероятната риза и с вратовръзка тип Египетско море. Докато се взирах, ръката спря музиката и ме погледна право в очите, Стис ми намигна доста фамилиарно, с комично съгласие, изразявайки и стотици други неназоваеми черти, че изведнъж ме трогна и ме направи свой приятел завинаги!

Кой може да си представи силата на едно намигване? Може да виждате съседа си три пъти седмично и да му смотолявате официалното „Добро утро“, но това не означава, че някога с този човек ще създадете приятелство. Може да пътувате от Ню Йорк до Сан Франциско, до Ливърпул и да срещнете много приятни хора. Може дори да смените посоката, да слезете на друга гара, само със щурата идея за бъдещи чести срещи с някого. Но тези връзки са редки, ако въобще се случат. Изгубен в заетия свят, заключавате след всичко, че старите ви приятели са най-добрите, игнорирате новите и в крайна сметка ги забравяте. Бариерите са най-видимото нещо в социума и те са за онзи, който уж стои близо до теб и претендира безсрамно, че ти имаш място в сърцето му. Самият процес на създаване на приятели е тъп, а пораствайки установяваш, че се сприятеляваш с все по-големи особняци. Но ако някой наистина се появи в еклипсията на твоята планета, струва много повече от всички тъпи церемонии и някак си се привързваш към него от пръв поглед. Но не си мислете, че се сприятелявам с всеки, който реши да ми намигва. Никак дори! Понякога съм чувал разговори между приятели „Химикалът е по-силен от меча!“ Не е така и Бътлър е казал своето „когато голямото е в ръцете ти!“И така намигането! Ако е с очите на големия, на гения. А не с тези на обикновения, като теб и мен.

Заобиколих бюрото и седнах до прозореца от страната на Стис, седнахме да разговаряме доста фамилиарно. Не ме попита как се казвам, не полюбопитства за биографията и връзките ми. Не знам защо ми викаше Джим. Май викаше на всички Джим. Когато свърших работа през нощта го причаках пред офиса на Бродуей и тръгнахме надолу по Бранч заедно. След една чашка и цигара се усетихме, че нощта си заминава. Стис често пътуваше от Ню Йорк за Ню Орлеанс и разказваше за преживяванията си в този град на Тексас. Предната му работа е била жив провал, но оригиналният и шеговит начин по който ми разказваше премеждията си ми хареса дотолкова, че дори не мога да ви опиша. Изразителността на лицето, навика да повдига вежди, когато набляга на даден факт, спокойният говор, оригиналните му сравнения ми доставяха истинско удоволствие, откривах новото, желаното, истинското.