Йордан Радичков - Есенен ден

Ние вървим из глухото мъртво поле и гоним с изстрели тъмните ята на кеклиците; понякога от техния облак се откъсва и полита надолу ранена птица. Ятото прави завой, като мени своята форма, и неочаквано пада някъде зад ниския хълм. Ние не отиваме подир него, а бързаме към срещуположната страна, защото птиците ще избиколят. И едва стигнали подножието, зърваме горе дългата шия на водача и равния бяг на кеклиците. Другарят ми стреля и докато пушекът се разпръсва, птиците със свистене се вдигат над угарите. Гончето гледа озадачено ту нас, ту черното облаче, което се снишава и пропада зад кафеникавото било на следващия хълм.

Двамата пак бързаме през изпръхналите и сухи угари и пак зърваме кеклика-водач, събрал ятото край няколкото оголени крушови дървета. И отново изстрелите глъхнат над полето и птичето ято става все по-малко и по-малко. Изплашени от гърмежите, кеклиците се пръскат по нивите. Другарят ми продължава с кучето да ги търси, а аз оставам при обезлистените дървета, за да го дочакам. Земята е суха, пръхкава, попадалата шума я застила меко като дюшече и шушне под краката.

Сядам върху това дюшече.

Напред полето се стеле с ниските си могилки и хълмчета, със самотните и навярно за това тъжни дървета, щръкнали над изпепелените ограбени ниви. Тук и там се забелязват равните квадрати и на пшеници, но и техният цвят изглежда безжизнен, студено-зелен. От изток едва леко полъхне и сребърна паяжина проблесне високо в обезцветеното небе. Тя се загубва само за няколко мига и нищо повече наоколо не свидетелствува за живот, за желание за живот, никакъв порив на вятър, никакво движение. Струва ми се, че онова едва забележимо повяване, което иде от изток, е последната въздишка на умъртвената природа.

Нарядко дочувам глухите изстрели от пушката на моя другар, още по-глухото уплашено ехо и грач на птица. После всичко чезне и остава само делничното и слабо слънце и онази сребърна паяжина, която проблясва пак във висините. Тя ту чезне, ту лъска и едва забележимо пътува към края на хоризонта, отвъд вълните на могилките и хълмчетата, където се издига черната стена на гори. Горите също стърчат безжизнени, застинали в очакване на зимата.

Този мъртъв, стар декор влияе подтискащо, в душата неусетно нахлува хлад. Цялата природа, дълбоко вглъбена в себе си, безлюдна, убита, вълнува чувствата, но не докосва мозъка. Мисълта е застинала подобно на птиците, които висят мъртви върху халките или са се отпуснали неестествено върху мекото дюшече на шумата.

Защо късната есен винаги ни подтиска? И защо ни кара да усещаме света само върху тъжните струни на своята душа, без да породи нито една светла искрица?

Между дърветата изтичва кучето, затупало силно с лапи, и подире му, окичен с кеклици, иде моят другар — зачервен, изморен, но доволен, очите му сияят.

— Нагърмях се — вика ми той, докато сваля пушката и търси цигари, за да запуши. — Ей затова обичам да хода за кеклици. Гърмиш, гърмиш, разгърмиш цялото поле. После ги биеш като пъдпъдъци в краката си … Жалко само, че нямаме пилищар, туй куче не го бива за тази работа.

Другарят ми се впуска в подробности около лова, а кучето лежи в краката ни и хълбоците му бият ускорено. После ние тръгваме пряко хълмчетата на юг, където ще преминем малка река, за да стигнем железопътната спирка. На едно от хълмчетата стърчи бандера, почерняла и стара. Изкачваме се при бандерата и пред нас се откриват пак угари и пшеници със студенозелен цвят.

По угарите е плъпнало голямо пъстрило от хора. Те са се събрали подобно верига по дъното на широк канал и техните лопати бляскат на слънцето. По-нататък мъже носят тарги, с дрънчене и звън на конски звънчета препускат каруци; купчини тор димят и онези с таргите ту спират при купчинките, ту нагазват в угарите, за да разнасят тора. Мяркат се кожуси, пъстри поли, бели забрадки, широки шалове, превързани чак през кръста, каскети и калпаци. Тук и там дими огън, пушекът се вие почти отвесно нагоре и край огньовете са насядали селяни и жени.

Вдясно, в пресъхнал дол, се движат войници, прегрупират се. Една ракета излита нагоре и оставя в небето черна дъга от пушек. Войниците изскачат от дола, залягат в угарите и тутакси изчезват от погледа. Един войник с две червени флагчета се вижда да стърчи, както кекликът-водач стърчеше с дългата си шия над птиците. Той размахва флагчетата, угарите пак оживяват, сивите фигури на войниците прибягват и залягат отново. Някъде се мярва лице, проблясва метал или се надига нечий гръб, чийто стопанин е легнал неудобно в угарта.