Йордан Радичков: Есенен ден

Стоим известно време при бандерата и се спускаме наляво към канала. Край нас по пътя минават каруци, конете пръхтят силно и опъват ремъците. Те вървят на изток, където в далечината се вижда селото, издигнало острите копия на своите тополи към есенното небе.

Тропотът на каруците, песента на конските звънчета, човешкият говор и смехът на жените нахлуват бързо в душата и гонят оттам тъгата, породена от мъртвия есенен декор. С другаря ми спираме в началото на канала, където петнадесетина души са насядали край разжарен огън. Те топлят ръцете си на огъня и се хранят. Един мъж в дълъг кожух, мустаклия, ни прави място върху дъската, на която е седнал.

— Авджии? — пита той, като гледа кеклиците.

Сядаме край огъня, за да похапнем и да починем. Селянинът в кожуха ни предлага сланина, но ние си имаме. Тънките резенчета, нагрети на огъня, стават прозрачни и ние се храним, като бъбрим с мустаклията и разпитваме за ловните полета; той се оказва също ловец. Към нас се присъединиха още четирима човека. Един от тях извади от торбата си шише вино и ни предложи да пием.

От другата страна на огъня една група се храни и слуша разказа на синеок, дребничък мъж. Отдолу викат нечие женско име, от групата става едра, увита в шал жена и докато предъвква, слиза нататък по насипа. Вслушвам се в разказа на синеокия.

— … Стражарска душа си ти — разказва той — и си негоден за нищо — ми вика. — Пет села ни идат , на помощ, от своите хамбари ще ни дадат, а ти се вреш в бюфета на гарата и търсиш где има прасе за клане, та белки ти дали вино да се напиеш.

Синеокият се поразмърда.

— Аз ли съм „стражарска душа“! Аз! Чакай, байно, думам си, ще има да гледаш… Мисля си цяла седмица, ходя като въртоглав из селото. Иван Недин ме вика да му колям прасето, не отидох. И Ангел на Сребра ме вика, но и неговото прасе не заклах. Който си има прасе, да си му търси касапин. Нали е така?

Той попита неопределено, по-скоро попита себе си, затова и никой от селяните не му отговори.

— Правя си сметката — продължаваше синеокият. — Пет села, все богати села, идват на нас да помагат. Нашият трудоден е осем лева, а на онези от Желва — двадесет лева. За какво, мисля си, се обединяват с нас. Главата ми е проста, но може да сметне, че ще делим доходите след обединението. Значи и ние, соточинчани, ще станем равни с онези от Желва, а?

— Слушай — казах на бюфетчика. — Ти, гдето минава Ханкубратовия сноп от пръчки. Но тук не се касае само до единството на селяните-кооператори. Тук се касае до единството на шест села, единството, в което богатите стопанства искат да бъдат пълни хамбарите и на онези от Соточинско.

— Слушай — казах на бюфетчика. — Ти, гдето ми даваш по едно-две вина да свиря в бюфета, ще има да вземаш. Аз не съм стражарска душа, да знаеш. И кракът ми няма да стъпи.

Не разбрах кой и защо го е нарекъл „стражарска душа“. Може бригадирът му, може някой инструктор — кой знае. Попитах човека с кожуха, който седеше до мене на дъската, за синеокия.

— Един пройдоха беше — поклати глава мустаклията. — По петдесет трудодни правеше в стопанството. Гледаше где има сватба, где има прасе за клане, где има компания. С една гайда скиташе и попът го кръсти „Птичка божия“. Всички така му викаха. Пък тази есен, като стана обединението, кой знае какво му хрумна, изостави и компаниите, и касаплъка, па хвана лопатата. Да го видите как копае само!

Погледнах към синеокия — той пиеше вода от един бъкел, а в краката му се бе нагънала празна пъстра торба. От торбата надничаше навън кафявото ручило на гайда. Селянинът остави бъкела, претри с длан устата си и стана, като отърсваше трохите, които се бяха полепили по дрехата му.

— Еей! — възкликна синеокият. — Ония са хванали вече лопатите.

И той тръгна с една лека походка към канала, където вече се редеше веригата на копачите. Гледах го и си мислех за силите, които са претеглили в своята плътна верига тази птичка божия.

Мъжете и жените наоколо станаха, прибраха торбите си и взеха също лопатите. Жаравата на огъня посивяваше.

Тръгнахме отново през угарите. Войниците продължаваха своето учение и оня с флагчетата продължаваше да стърчи над нивите, както кекликът-водач стърчеше над ятото. Зад нас остана шумното, изпълнено с хора поле, пеещите каруци и конете, които тичаха с пръхтене, мъжете с таргите и купчините димящ тор. Есенният декор бе все тъй тъжен, природата мъртва, но аз не гледах него. Аз бях изцяло под властта на действието, което се разиграваше на фона на този стар декор, на силите, които оживиха полето и притеглиха към себе си синеокия. И ми се струваше, че много векове назад в един такъв есенен ден из почернелите гори на хоризонта е изтичал човекът, за да хвърли в полето семето на живота и на надеждата, преди още природата окончателно да е издъхнала.