Васил Попович - Един епизод от Мехадия

— Коконо, да стоварим вещите, где ще повелите? Моля ви по-скоро, защото бързам да се върна в Оршова, гдето ме чакат нови пътници.

— В Черна река, разумя ли? — отговори ядосаната кокона.

— Разумях, госпожо, разумях, но ваша милост напразно се сърдите на мене, аз какво ви съм крив?

— Мъжо — обърна се госпожата към почитаемия си, едва що поучен другар, — мъжо, какво е за правяние сега, мисли!

— Първо да търсим стая, сетне…

— Искам на първия ред да бъде, непременно на първия ред, или съвсем да я не бъде!

— Ваша воля, както ти е приятно, стига, жено, да се намери по желанието ти.

— Да те видя сега, без стая на първия ред да не ми се връщаш, чу ли!

— Ваша воля — повтори съпругът, — но, жено…

— Още тука ли си, що ми нонкаш? Поглеж, децата се пекат на слънцето, а кочияшинът вика!

Мъжът като че искаше още нещо да попита жена си, но като й видя начумереното лице, прикри с кърпата ранения си нос и тихо се оттегли къде управлението на баните.

В очакване на завръщането му коконата метна дечицата си на колата и сама се качи при тях, за да не загори от жежкото слънце, както и да си поотпочине от току-що извършените велики подвизи.

Мина се бит час, откакто мъжът се отправи да търси заповяданата стая за семейството си. Като за зла чест беше поченало да наросява по малко дъждец, часът наближаваше пладне. Пръснатите вредом мехадийски пациенти (болни) лека-полека се завръщаха от утрешната си разходка, събираха се под покривите на кафенетата и локантите, разговаряха се в ожидание обеда, смееха се и се препираха живостно.

През всичкото това време госпожата продължаваше да кисне в колата при децата си. От нетърпение тя си хапеше устните, гневът я дразнеше и я караше да изпуща сегиз-тогиз по един такъв лаконически епитет върху мъжа си, щото и дяволите надали би измислили по-остър и по-неделикатен; но тъй плодовити на измислици биват жените, когато обстоятелствата и гневът им изискват деятелността на техният ум, на тяхната хитрост. И на какво не биват те способни тогива, и какво не им минува през ума!

Дамата не правеше друго, освен часто попогледваше из прозорците на колата, ръмжеше като вързан пес връх проходящите, стискаше си пестниците, скърцаше със зъби, заканваше се на мъжа си и вече измислюваше какъв кюляв да му скрои, когато се завърне, особито ако дойде без да е сполучил да намери прилична стая на първия ред. „Ах, ще си го изпати клетият син! Сега ще ме види коя съм и чия дъщеря!“ — бъбреше си тя.

Но бедний мъж като че по едно тайно предчувствие на готвещата се над главата му кара и по причина, едно, че беше изтършувал всичките места в гостилниците и не бе намерил стая не само на първия ред, но и на втория, и на третия кат, дори и в подстрешнето, и в подземниците на хотелите, и в частните къщи — толкова беше пълно навсякъде и заето, друго, защото беше укъснял доста и в надежда, че и жена му от нетърпение ще да се е отправила сама да търси стая, предпочете да чака по-удобно време, за да се яви пред очите й. Затова той спокойно седеше в едно кафене, пиеше черно кафе и се разговаряше с един господин, комуто се мъчеше да обясни криво-ляво по немски главната причина за съвременната война между Франция и Германия.

Кой знае къде би го завлякъл разговорът, ако би келнерите от ресторантите да не дойдеха да известят на гладната публика, че обедът бе готов, часът — дванадесет, и ако не се явеше неочаквано и не го прекъсаше фуриозната му жена.

Подобно на една карающа фурия изненадейно предстана тя пред разговарящите и със спряно от злоба дихание грозно изгледа любезния си съпруг, който като че изстина на мястото си и идиотски гледаше на жена си. Той само тогава се обурави, когато събеседникът му — немецът — го попита дваж и триж: Aber was ist mit ihnen? (Какво ти стана?)

— Нихтс! — избърбори той най-сетне едва внятно. — Господине, жена ми…

— Е, мъжо — измъмра жената, — седиш и си приказваш с хората, като че това ти беше останала работата…

Отговор не последва, конците се бяха объркали съвсем.

— Имам честта, мадам! — поклоняющец се изговори немецът, но дамата нито го удостои с погледа си, тя втрещено гледаше на мъжа си.

— Мъжо, тебе питам, камо ти стаята? Ще ли чакаш още и да се мокря на дъжда, казвай!

— Хм, хм! — измънка мъжът. — Търсих, жено, навсякъде търсих — няма, не съм виновен, търси и ти и се увери.

Госпожата, без да притури нищо повече, за чудо, обърна си гърба и изхвръкна.

Мъжът отдъхна свободно към събеседника си: