Васил Попович: Един епизод от Мехадия

Смехът на публиката подкустряше гордостта на неумолимата кокона. Някой от зрителите плесна ръце и извика браво. И ето че и други стотина души заплескаха продължително и завикаха: en avant! vorwarts! innaint! напред! иллери еморос! avanti! Но дамата нямаше нужда от много подобни насърчавания. Тя сама беше дотолкова храбра, щото почти не обърна внимание на тия заявления от страната на публиката, и с присърце влачеше мъжа си за носа.

Тая сцена се извърши тъй бързо, щото догдето се завърнат удалившите се катани за усмирението на новата буна между мъжа и жена му, последната беше два пъти заобиколила източника.

Кръв течеше от носа на клетия мъж, а злобата на съпругата му все растеше и растеше. Какво усещаше нещастният човек в това време, не знам. Той беше непреклонен до едно време, но болката го смири най-сетне, той презря унижението си пред многочислената тълпа и се обади пръв.

— Стига, жено, стига! — изгугняви той. — Станахме за смях на хората!

— Да те науча аз тебе — отговори сърдечната му половина, — за да помниш кога си ме водил по моя воля в Мехадия. Ако ти понася, не ме слушай и не ме води други път!

— Проклета да си, ако не ми отслабиш носа; виж разкървави ме, проклето, моля ти се, пусни ме!

Но наместо отговор разярената тигрица изръмжа: „Se ne inchimam!“

— Ох, проклето, ще ми откъснеш носа, пусни ме ти казвам!

— Обещай ми — извика жена му, — че догдето бъдем в Мехадия, ще ми изпълняваш заповедите безпрекословно, ще ми служиш на прищевките немедлено и точно.

— Ща, на дявола, ща, тука пусни ме!

— Ну, гледай, мъжо!

На последния миг, когато омилостивената по тоя начин жена се готвеше да освободи от нехтите си мъжевия нос, силната десница на полицейския катан сложи се на рамото й. Тя пусна носа на мъжа си, уривна се като пантера, изплъзна се изпод ръката му и извика грозно с начумерено лице:

— Господине!…

— Мадам, имам длъжност да ви наумя да не правите безпорядъци и шум, защото, видите ли, тук не сте сами, тук има и други господа, които се нуждаят от съвършена тишина и спокойствие, а вий с вашите глъчки и безобразия им ги отнемате.

— Махни се — отговори разлютената тигрица, — никой не докача и не безпокои твоите господа, нека си гледат кефа. Аз имам разправия с мъжа си, със собствения си мъж, разумя ли ти? Той ми е мъж, аз негова жена, имам право да си го накажа за непослушание.

— Ваша воля госпожо, но аз ви казвам, изпълнявам си дълга на службата и обязаностите към началството си — отговори кротко и прилично катанът.

— На дяволите, господине, с твоята служба! Тук съм на свобода, на свободна територия, правя каквото си ща, чуваш ли? Ще си го побия, никой няма право да ми държи сметка за постъпките, които никого другиго не докачат.

— Това е то, че не сте във Влашко, в своята земя, мадам. Тук наистина всяк е свободен, но пък е подчинен на обществения ред и трябва да слуша и пази пълно приличие, иначе…

При тия думи госпожата изгледа катана високомерно, презрително, от горе до долу и от долу до горе, като че пресмяташе от где да го залови, ако би потрябвало да го нападне и накаже за дързостта му.

— Е — проговори тя през стиснати зъби, — иначе, какво иначе?

— Иначе, госпожо, трябва да се подчините на закона и на местния порядък!

Мъжът, който до това време стоеше в прилично разстояние от лудата си жена и бършеше с кърпата разкървавения си нос, приближи се незаметно при катана и му шепна да се не закача с жена му: „Не я ли видиш, дорече той, каква е раздразнителна и опъчна? Моля те, остави я, болна е.“

— То не ми влиза в работата — спокойно и уместно отговори катанът. — Тука има такова място, гдето се успокояват каквито и да са разстроени нерви: една баня в полицейската стая е доста, за да се опомни коконата ви.

— Е, още има ли? — попита жлъчно гордата дама. — Да знам, че ще си изгубя кока и собствената коса от главата си, че ще си изтроша нехтите, пак няма да се оставя на едного като тебе поплювка да тури ръка отгоре ми, никога, никога, чу ли!

— Мадам!…

— Никога, чуваш ли! Махни се от очите ми!

Госпожата си промени лицето, тъй да река, настръхна. Упорството на катана беше излишно повече. И действително той видя, че няма работа с що-годе обикновена, смислена жена и по необходимост отвърна се от нея, погали децата, усмири ги и се пооттегли настрана. След катана и хората поченаха да се разпръскат насам-нататък.

Комедията като че се свърши с толкова.

През всичкото това време кочияшинът стоеше при конете си, смееше се и с нетърпение очакваше възвръщането на господарите, за да стовари пъртушините им и да се махне от площада, защото го бе страх да не го глобят за престояването на колата му повече от определеното време. Когато коконата се приближи до колата, той се обърна към нея: