Васил Попович - Един епизод от Мехадия

Между празногледающите имаше и такива, в очите на които се забелязваше едно късно разкаяние и отчаяние, обикновено подобните имаха ръцете си объркани в косите си; тий бяха от ония бедни светци, телата на които бяха обречени да се обърнат на мощи от късното разкаяние, от сиромашия и глад.

Наконец тука беше и наший господин — изгубений мъж на прочутата в Херкулес-Бад кокона.

Както се видеше, той беше най-умен от всичките в нея стая, защото се бе заврял в един ъгъл и, свит като куче, спеше и хъркаше богатирски на един кожен диван, и по тоя начин, може би, избягваше от ония излишни угризения на съвестта, които овладяват човека, особито семейния човек, след безразсъдното изгубвание и на ония малки средства, които трябвало би да послужат за поддържанието на семейството му, на жена му, на децата му.

Наший богатир, казвам, спеше мъртвешки, когато се яви изненадейно неговата любезна половина, обикновено наконтена, нацапана, размирисана дори и в обущата си.

Тя плесна ръце от учудвание и отчаяние, като видя в какъв вертеп и между какви хора се намираше мъжът й.

— Отидоха ми дечицата — изрева тя, — ах, нещастна аз!

— Късно е вече, госпожо — обади се насмешливо един от картофорите.

Госпожата хвърли отгоре му един мълниеподобен поглед, приближи до спящия и с едно грубо побутвание събуди нещастния си мъж. Първата дума, която изхвръкна из устата й, бе:

— Парите ми дай!

Но полусънний мъж мълчеше като стена и ококорено гледаше на жена си, като че се стараеше да я познае.

— Парите ми дай! Парите що стори? — повтори с угроза жена му. — Що ме гледаш като пукъл?

— Проиграх ги — отговори мъжът спокойно.

— Проигра ги? Проигра ги?

— Да, жено, направих и аз един кеф, ти как си го правиш винаги, всеки ден, всяка минута!

— Парите! — страшно изрева госпожата. — Или…

Ръцете й затреперяха конвулсивно, гласът й пресипна от злина.

— Парите, мъжо!

— Проиграх ги, ти казвам, не ми боли главата!

— Ш-щ! — обади се някой от игралния стол. — Мадам, заповядайте да си излезете вън, тук не смеете да викате!

— Вън, вън — повториха и другите картофори. — Тук е стая за игра, който дойде, добре дошел, играй, или седи мирно, гос…

Но ораторът не довърши речта си. Запратената с една мъжествена ръка, грабната от същия стол, четка попадна право в умерената цел — в органа на неговата словесна дарба. Бомбата удари в костената ограда, зад която се криеше дръзкий език на картофорина, строши я, направи пролом, но и сама отскочи от твърдостта на стената, падна на пола и се стъркули с шум. На стола се повалиха двата предни зъба на играча. Ужас овладя всичките в стаята.

Уплашени от погрома на ненадейното бомбардиране играющите забравиха на мига сериозното си занятие, скочиха от местата си като луди и в самото си скачание докачиха стола и го преобърнаха, поради което карти и пари стана едно: всичко се смеси и с металически звон изсипа се на пола.

При вида на толкова изсипано богатство дамата онемя. Като помисли, че то трябва да са проиграните пари на мъжа й, спусна се и заграби толкова злато, колкото можа набързо, и като фурия беж из вратата.

— Мадам, що правите? — викнаха мнозина. — Вий сте луда! Келнер, келнер!

— Разбой, дръжте, разбой! — викаше други. — Келнер!

Келнерът се яви немедлено.

— Тая госпожа произведе безчиние и ограби стола, да се заведе в полицията! — извикаха картофорите.

Но дамата, преди келнерът да тури ръка на нея, завъртя се и изхвръкна след убегающия си мъж.

— Мадам, мадам! — отчаяно викаха картофорите подире й. Мадамата нито се обърна, а си замина гонейки слабохарактерния си мъж.

Мъжът на госпожата изново се изгуби. Мина се още една цяла неделя след това произшествие. Отчаяната госпожа тичаше като луда по местностите на Мехадия и разпитваше когото срещне не е ли видял мъжа й; но никой не показа дори съмнение да го е съгледал негде.

На осмий ден през вечерта яви се един непознат селянин, влах, спира се у прага, подава на едното от децата едно писъмце, вложено в един като че отпечатван и пак запечатван плик, и веднага се скрива, без да дочека отговор. Това писъмце бе препоръчано до госпожа кокона Уца Лингушоя в Мехадия, Францен-Хоф №….

Като видя писмото, госпожата го грабна от ръката на детето, прочете му надписа и го разпечати. Съдържанието му беше следующето:

Неблагодарна, безумна и развалена жено! Пиша ти първий и последний път. Животът ми омръзна, причината си ти. Искаш да умра и ще умра, макар да знам, че душата ми ще иде право в пъкъла. Не ме търси напразно, защото не ще ме намериш и не ще ме видиш до второто пришествие, когато ще предстанем да се съдим; но и тогава надали ще посмееш да се явиш пред очите на съда.