Васил Попович - Един епизод от Мехадия

На петия ден г. Н. Н., който преди няколко дни бе толкова добър да помогне и услужи тъй великодушно на това семейство, като му отстъпи собствената си стая за умерената плата от десет фиорина за денонощието, и на тоя път, като че провидението го беше подканило и пратило за утешението на госпожата, яви й се с услугите си.

Той се бе научил от хората, а най-вероятно и сам си знаеше подробностите на историята за изчезнованието на господина, повсеместното му дирене от жена му, както и за наградата, която тя обещаваше ономува, който открие убежището му и й го посочи, може би, казват, и блазнението за сполуката на тая тлъста награда насърчи стъпките му къде известния му номер в Францен-Хоф и той похлопа на вратата.

— Антре — обади се госпожата отвътре.

Н. Н. влезе и се поклони вежливо. Госпожата скочи от фотьойла, на който седеше облегната:

— Ах, господине!

— Мадам, широко сърце, мадам! — мекогласно изговори Н. Н.

— Ах, господине, много съм нещастна! Моят мъж днес петий ден…

— Как, защо? Нима той, мадам, е бил такъв, да презре такава добродетелна съпруга като вас… О, това е ужасно, безчовечно! Не би дръзнал да повярвам…

— Ах, истина е, истина, господине, изпи ми кръвта, изяде ми живота тоя човек! Знаете ли какво ми стори той?… Десет години наред търпя неговите…

— Нещастие! — отговори добродетелний човек с едно майсторски престорено съжаление. — Но, мадам, кураж, всичко ще се поправи, мъж ви, може би, скоро ще се завърне и да се примири с вас. Аз ви предричам дори, че това ще бъде, защото го знам…

— Ах, вий го знаете, где е, вий го видяхте?…

— Да — отговори Н. Н. лаконически.

— О, за Бога, моля ви се, кажете ми! — възторжено извика госпожата.

— Мадам, аз току-що го видях…

— Где, где, где е? Казвайте по-скоро, че умирам от нетърпение!

— Мадам, първо успокойте се.

— Ах, благодетелю мой, с що да ви наградя?

— Мадам, наградата нека си бъде моя, а сега не губете време и се явете в дворския салон, мъж ви е там, на горния кат, между играющите в карти.

— Хвърча, отивам! Ах, мосю мъжо, наконец докопах те!

— Мадам, имам чест — с почитание покланяющец излезе Н. Н.

— Довиждане, добрий господине! — извика тя след изчезвающия. — Всичка съм на ваше разположение, няма да ви забравя доброто!

След тия думи дамата сграбчи наметулката си, метна я на плещите си, тури си капелината, нахлу си ръкавиците и изхвръкна от стаята.

Посетившите Мехадия навярно помнят онова великолепно здание, което се намира в дъното на една градина, и великолепната стая, праведно заслужавающа названието си Cour-Salon. И за какво не служи тоя салон за временното разнообразно и разнохарактерно людство от Херкулес-Бад! Понастоящем тук хората намират най-причудливо удовлетворение на капризните си пощевки.

Тук болните намират всякоминутно и разнообразно развлечение, здравите — болест, ленивите — приятен отдих на хладина, богатите — често болест, удовлетворение на апетита си и облекчение на кесийките си, а шарлатаните — и здравие, и развлечение, и попълвание на празните си кесии.

Тука се развързват почетите и недовършени романци на огнените души и сърца; тук романтическите герои намират случай да се изкажат в някое ъгълче на възлюбените си дулцинеи, тук старите богати ловеласи изсипват хранилищата си за едно минутно увлечение сред продажните и разчетливи коконици. С една дума, тук е рандевуто както на стомасите, тъй също и на сърцата.

Беда на оня болник, който си оставя вечер хубавото, пухкаво и здраво легло и отива да измайва до късно скъпото си време в тоя салон; едно, че той може да си повреди здравието, още повече и да се завърне дома в още по-зло състояние, друго, може би, да му се случи, щото на другия ден да няма с що да купи подкваса на жерката си и да бъде принуден да трае гладен на сила, и подобно на схимниците-затворници да си спасява душата от набраните през живота си грехове. Нека си го кажем, неведнъж се е случвало това и неведнъж ще се случи занапред; нека помнят това бъдещите поклонници на херкулесовските и на всякои други бани по чужбина.

Именно в една затънтена стая на това здание, окичена с няколко маси, канапета и десетина столове, а именно около една от масите седяха десетина-петнадесет мъже от разен възраст и тип. Едни от тях прилежно мятаха картите, други пунтираха, трети зад тях стоешком гледаха любострастно на играющите и на купищата злато и сребро, как се местяше и минуваше ту към едната, ту към другата страна, и привличаше не само любопитството на нечаяно попадналите в стаята, но и алчността им за случайно обогатяване чрез азартната игра. Ония, които си бяха проиграли до парица наполеоновците, лирите или минцовете, гледаха неподвижно как другите се стремяха да направят истото; как едната страна сипеше, а другата прибираше на куп достоянието на съседа си, без ни най-малко стеснение на съвестта. Напротив, как тоя или оня се караше със съседа си за един остатък от десетина крайцера, като че ли купили един другия стока и не доплатили напълно цената на купеното.