Емил Зола - Човекът-звяр

Жак първо погледна небето; буреносни облаци закриваха звездите. Нощта беше извънредно тъмна, никакъв полъх в нажежения въздух; дори винаги освежителният насрещен вятър беше топъл. На черния хоризонт блестяха ярко само сигналите. Той увеличи налягането, за да се изкачи по стръмния наклон между Арфльор и Сей Ромен. Въпреки че седмици наред изучаваше своята машина, все още не бе я овладял напълно; тя беше съвсем нова и най-неочаквано го изненадваше с прищевките и младежките си щуротии. Тази нощ бе особено непокорна и своенравна, готова да пощръклее от няколко въглена в повече. Затова, без да сваля ръка от лоста за скоростите, Жак наблюдаваше пещта, обезпокоен от държането на своя огняр. Платформата тънеше в полумрак, светеше само една лампичка, за да следят нивото на водата, и нажежената до червено вратичка на пещта хвърляше лилави отблясъци. Почти не различаваше Пекьо, но на два пъти му се стори, че той докосва краката му, сякаш се готвеше да го събори. Може пък да беше просто пиянска непохватност, защото сред грохота го чуваше как се кикоти гръмогласно, как надробява въглищата, удряйки прекалено силно с чука, как несръчно криви лопатата. Всяка минута отваряше вратичката и изсипваше ненужни количества гориво върху решетката.

— Стига! — викна му Жак.

Пекьо се направи, че не е разбрал, и продължи да хвърля лопата след лопата; машинистът го хвана за ръката, а огнярят се обърна заплашително, в пиянско изстъпление, надявайки се, че най-сетне ще предизвика желаната кавга.

— Не ме пипай, че ще ти друсна един!… Кеф ми е да вървим бързо!

Влакът летеше в момента с пълна пара по платото между Болбек и Мотвил. Пътуваха директно за Париж; трябваше да спират само на определени места, за да се запасят с вода. Осемнадесетте вагона, натъпкани, претоварени от човешкия добитък, се изнизваха с грохот като огромно влечуго през тъмната равнина. И всичките тия хора, поведени на клане, пееха, пееха като луди, толкова гръмко, че заглушаваха тракането на колелата. 6 6 И всичките тия хора, поведени на клане, пееха, пееха като луди… — От 15 юли 1870 г. Франция е официално във война с Прусия и страната гъмжи от многобройни отряди мобилизирани и доброволци. — Бел.Г.Г.

Жак затвори вратичката с крак. После завъртя колелото на инжектора и каза все още сдържано:

— Прекалено силен е огънят… Защо не поспите, като сте пиян?

Пекьо начаса отвори вратичката и започна да хвърля така бързо въглища, сякаш се канеше да вдигне във въздуха машината. Това вече беше бунт, пълно неподчинение на заповедите, бясна злоба, недържаща сметка за живота на толкова много хора! Жак сам се наведе, за да отпусне ръчката на пепелника и да намали тягата, но огнярят внезапно го сграбчи през кръста, вдигна го и се опита да го хвърли на релсите.

— Мерзавец такъв!… Много ти се иска!… Та да кажеш после, че сам съм паднал, подъл мръсник!

Машинистът успя да се хване за тендера, двамата се плъзнаха и борбата продължи на ламариненото мостче, което играеше под тях. Стиснали зъби, те не продумваха; всеки се мъчеше да блъсне другия през тесния отвор, преграден само с една желязна пръчка. Това обаче не беше толкова просто! Машината препускаше, препускаше като обезумяла; подминаха Барантен, влакът се втурна в тунела при Малоне, а Жак и Пекьо не се пускаха, боричкаха се върху въглищата, удряха си главите в резервоара с водата, мъчеха се да не ритат нажежената вратичка на пещта, защото им пареше краката.

На Жак му хрумна да се надигне и да затвори регулатора, а после да извика някого на помощ, за да го отърват от този разярен безумец, побеснял от алкохол и от ревност. Започваше да отслабва, съзнаваше, че е по-дребен и няма да му стигнат сили да хвърли едрия огняр, предаваше се с настръхнали от ужас коси при мисълта за падането. Направи последно усилие, опипа с ръка, но Пекьо разбра какво се кани да направи, сграбчи го отново през кръста и го вдигна като дете.

— Аха, иска ти се да го спреш!… Ти ми взе жената… Взе ми я… ей сега ще те оправя!…

Машината препускаше, препускаше, влакът изскочи с грохот от тунела и продължи да лети през пустите мрачни поля. Подмина като вихър гарата в Малоне, без помощник-началникът да види двамата мъже, вкопчени в смъртна схватка.

Пекьо направи последно усилие и хвърли Жак; усещайки зиналата паст под себе си, машинистът се впи като обезумял във врата му и го повлече със себе си. Отекнаха два страшни вопъла, сляха се, заглъхнаха. Двамата мъже паднаха заедно под колелата и бяха премазани, накълцани, все така слети в ужасна прегръдка, а толкова дълго бяха живели като братя!… Намериха ги с откъснати глави, без крака, два сплетени трупа, които сякаш още искаха да се удушат.