Емил Зола - Човекът-звяр

Същата вечер в цял Руан приказваха само за тази присъда и коментарите нямаха край. Общо взето, я преценяваха като неуспех за госпожа Бонон и за съпрузите Лашене. Безспорно само смъртна присъда би могла да удовлетвори семейството; очевидно беше, че не е минало без враждебна намеса! Споменаваха на ухо името на госпожа Льобук, която имаше трима-четирима поклонници между съдебните заседатели. Поведението на мъжа й като съдия беше безукорно, но на всички им се струваше, че нито другият съдия господин Шомет, нито председателят господин Дезабей бяха овладели дебатите както би следвало. Може би само съдебните заседатели по съвест бяха признали смекчаващи вината обстоятелства под влияние на обзелото ги тягостно съмнение, когато тъжната истина безмълвно бе прекосила за миг, като полъх, залата. Тъй или иначе, това дело си оставаше триумф за господин Дьонизе, тъй като нищо не бе накърнило неговия шедьовър; семейство Гранморен бе загубило много от симпатиите, когато се разпространи слухът, че за да си възвърне къщата в Кроа дьо Мофра, господин дьо Лашене, противно на основните принципи на юриспруденцията, възнамерявал да предяви иск за отмяна на дарението независимо от смъртта на дарителя; такова поведение от страна на един магистрат не можеше да не предизвика удивление.

На излизане от съдебната палата Жак се сблъска с Филомен, също призована като свидетелка, и тя вече не се отдели от него — уговаряше го да прекарат нощта в Руан. Той трябваше да се яви на работа на другия ден и охотно се съгласи да я заведе в кръчмата до гарата, където твърдеше, че е спал през нощта на престъплението; но можели да останат само до влака в нула часа и петдесет, с който на всяка цена трябвало да се върне в Париж.

— Знаеш ли — каза Филомен, когато, уловила под ръка Жак, се отправиха към кръчмата, — мога да се закълна, че току-що видях един наш общ познат… Да, Пекьо, който оня ден ми разправяше, че няма да стъпи в Руан, защото пет пари не дава за делото… Обърнах се за минутка и забелязах как някакъв човек се мушна в тълпата…

Жак сви рамене недоверчиво:

— Пекьо сигурно гуляе в Париж, доволен, че покрай моята призовка и той не е на работа в момента.

— Възможно е… Ама все пак трябва да внимаваме, защото става истински звяр, като побеснее.

Тя се притисна до него и като хвърли едно око назад, добави:

— Ами тоя, дето се мъкне след нас, познаваш ли го?

— Да, не се безпокой… Сигурно иска да ме пита нещо.

Действително Мизар ги следваше на известно разстояние от улица Жуиф. И той бе дал показания с обичайния си сънлив вид, но не си бе тръгнал, а се навърташе около Жак; не се решаваше да го запита нещо, макар явно да му се искаше. Когато двойката влезе в кръчмата, той също се вмъкна и си поръча чаша вино.

— Ха, и вие ли сте тук, Мизар? — викна му машинистът. — Как вървят работите с новата жена?

Женитбата му много забавляваше Жак. Бившата съмнителна кръчмарска прислужница Дюклу, която бе отишла да пази бариерата, много скоро забеляза, че Мизар тършува по всички ъгли — явно търсеше скритите пари на покойната; тъй като си бе наумила да се омъжи за него, хрумна й гениалната идея да му подскаже с недомлъвки и усмивки, че тя вече ги е намерила. В първия момент Мизар едва не я удуши, но после съобрази, че ако я пречука като първата, преди да ги е докопал, хилядата франка пак ще му се изплъзнат, ето защо стана много приветлив и любвеобилен; тя обаче го отблъсна, не му даваше да я пипне; не, не, когато му станела жена, щял да получи всичко плюс парите. И той се ожени за нея, а сега тя му се надсмиваше, че бил голям тъпак да вярва на всякакви приказки. Но най-хубавото в цялата работа беше, че като узна точно какво търси, тя започна да му помага със същото настървение. Ах, тия проклети ненамираеми хиляда франка! Нямаше как да не ги изровят някой ден, след като сега щяха да тършуват двамата! И те търсеха ли, търсеха!

— Още ли не сте ги намерили? — запита присмехулно Жак. — Старата Дюклу не ви ли помага?

Мизар го изгледа втренчено и най-сетне проговори:

— Вие сигурно знаете, кажете ми къде са!

Машинистът кимна:

— Нищо не знам, леля Фази нищо не ми е казвала. Надявам се, няма да вземете да ме обвинявате, че съм ги откраднал!

— О, тя нищо не ви е дала, туй е сигурно… Ама погледнете ме, болен съм. Ако знаете къде са, кажете ми.

— И си обирайте крушите! Внимавайте да не се разприказвам… Защо не видите дали не са в кутията със солта…

Пребледнял, Мизар продължаваше да го гледа с пламтящи очи. Изведнъж сякаш му просветна: