Емил Зола - Човекът-звяр

Новото дело обаче така разпали страстите на семейство Гранморен, че, от една страна, господин Дьонизе намери в тяхно лице могъщи съюзници, но, от друга, се наложи да се бори, за да запази здраво изграденото обвинение. Съпрузите Лашене тържествуваха, тъй като отдавна искаха да докажат вината на двамата Рубо, вбесени поради алчността си от завещаната къща в Кроа дьо Мофра. След възобновяването на делото имаха само една възможност да оспорят завещанието — като обвинят Севрин в неблагодарност, — затова приеха частично версията на Рубо, че жена му е съучастница в убийството, но не за да си отмъсти поради някакво въображаемо поругаване на честта, а за да го окраде; наложи се господин Дьонизе да се спречка с тях, и по-специално с Берт, която злобееше страшно срещу убитата си бивша приятелка, като я обвиняваше в най-отвратителни постъпки; съдията бранеше разгорещено и гневно своя шедьовър, съвършено изградената си логична постройка, както гордо твърдеше самият той, на която не биваше да разместват дори най-дребната частица, защото всичко щеше да рухне. По този повод в кабинета му се разигра бурна сцена между съпрузите Лашене и госпожа Бонон. Навремето тя бе настроена благосклонно към двамата Рубо; сега, разбира се, се бе отдръпнала от съпруга, но продължаваше да защищава и да жали съпругата, отнасяйки се снизходително към чаровната хубост и любовта и дълбоко развълнувана от кървавата развръзка на този трагичен роман. Изказа се съвсем ясно, изпълнена с презрение към паричните въпроси. Нима племенницата й не се срамувала да оспорва завещанието? Ако Севрин била виновна, това не означавало ли, че трябва да приемат изцяло показанията на Рубо и отново да опетнят паметта на председателя? И дори следствието да не било разкрило така изкусно истината, необходимо било да я съчинят, за да запазят честта на семейството. Тя заговори с известна горчивина за руанското общество, което вдигало толкова шум около делото, понеже вече не властвуваше както преди — годините си бяха казали своето и тя, подобно застаряваща русокоса богиня, бе загубила пищната си красота. Да, не много отдавна, а предната вечер у госпожа Льобук, жената на съдията, която бе я изместила, си разправяли на ухо весели анекдоти, включително и историята на Луизет — какви ли не ги измислят хората! Тук господин Дьонизе се намеси и обясни, че господин Льобук ще участвува в следващото заседание; съпрузите Лашене замълчаха разтревожено и като че ли бяха склонни да отстъпят. Госпожа Бонон ги успокои, убедена, че правосъдието ще изпълни добросъвестно дълга си: заседанията щял да председателствува нейният стар приятел господин Дебазей, който поради ревматизма си сега живеел само със спомени, а втори съдия щял да бъде господин Шомет, баща на младия стажант-прокурор, когото тя покровителствувала. Говореше спокойно, но на устните й се появи меланхолична усмивка, когато спомена младежа — от известно време го срещаха у госпожа Льобук, където самата тя го бе изпратила, за да не провали бъдещето си.

Когато прословутото дело най-сетне започна, интересът към него бе понамалял, защото слуховете за предстояща война вълнуваха цяла Франция. Въпреки това Руан прекара три трескави дни; пред вратите на съда настъпи голяма блъсканица, а залата бе препълнена предимно от градските дами. Никога досега, откакто бяха го превърнали в съдебна палата, в бившия дворец на нормандските херцози не се бе събирал толкова народ. Бяха последните дни на юни, горещи слънчеви следобеди; ярката светлина нахлуваше през десетте прозореца и заливаше с бляскави лъчи дъбовата ламперия, бялото мраморно разпятие, открояващо се в дъното върху червените тапети, и знаменития старинен таван с позлатена дървена резба от времето на Луи XII. Още преди откриването на заседанията вътре едва се дишаше. Дамите се надигаха, за да видят веществените доказателства: часовника на Гранморен, окървавената нощница на Севрин и ножа, с който бяха извършени двете убийства. Разглеждаха любопитно и пристигналия от Париж адвокат, защитника на Кабюш. На скамейките за съдебните заседатели се бяха наредили дванадесет руанци, които гледаха тъпо и важно, пристегнати в черните си рединготи. Когато съдът се появи, сред правостоящите настъпи страшна блъсканица и председателят веднага заплаши, че ще опразни залата.

Най-сетне съдебното заседание бе открито и заседателите положиха клетва; повикването на свидетелите отново предизвика трескаво любопитство; при имената на госпожа Бонон и господин Дьо Лашене морето от глави се люшна; появата на Жак особено развълнува дамите, които не сваляха очи от него. Когато въведоха подсъдимите — всеки между двама полицаи, — всички погледи се насочиха към тях, не закъсня и размяната на мнения. Двамата изглеждаха жестоки и отвратителни — истински разбойници. Рубо беше с тъмно сако и небрежно вързана вратовръзка; изненадаха се, като го видяха: беше много състарен, с глупаво изражение, страшно затлъстял. Колкото до Кабюш, той напълно отговаряше на предварително създадената представа; облечен в дълга синя риза, с огромни юмруци, с хищни челюсти — направо класически убиец, един от тези негодници, дето е по-добре да не ги срещаш в тъмното. Неприятното впечатление се засили по време на разпита, някои от отговорите му предизвикаха шумно недоволство. На всички въпроси на председателя Кабюш отговаряше, че не знае: не знаеше защо е оставил истинския убиец да избяга, продължаваше да повтаря историята за тайнствения непознат, който изтичал и се скрил в мрака. Когато го запитаха за зверската му страст към нещастната жертва, той запелтечи и така се разбесня, че се наложи двамата полицаи да го хванат за ръцете: не, нямало нищо подобно, не я обичал, не я желаел, това била чиста лъжа, и през ум не му минавало да я омърси с подобни мисли, тя била дама, а той бил лежал вече в затвора и живеел като дивак! После се успокои, изпадна в мрачно мълчание и започна да отговаря едносрично, напълно равнодушен към очакващата го присъда. Рубо се придържаше към това, което обвинението наричаше „негова версия“; разказа как и защо беше убил Гранморен, но отрече категорично да е участвувал в убийството на жена си; говореше отривисто, почти несвързано, от време на време мисълта му сякаш се губеше, очите му бяха мътни, заваляше думите, бавеше се, сигурно за да измисля разни подробности. Когато председателят на съда му възрази, доказвайки колко нелеп е разказът му, Рубо сви рамене и изобщо престана да отговаря. За какво да си хаби думите да казва истината, след като приемат лъжата за логична? Това презрително отношение към правосъдието му навреди най-много. Отбелязаха пълното равнодушие на подсъдимите един към друг като доказателство за предварителната им уговорка — хитро скроен план, към който се придържаха с изумителна последователност. Твърдели, че не се познават, и дори се обвинявали един друг само за да объркат съда. Когато изкусно воденият от председателя разпит приключи, Рубо и Кабюш, които не бяха успели да се измъкнат от поставените им капани, сами бяха предрешили съдбата си. Този ден изслушаха още неколцина второстепенни свидетели. Към пет часа жегата стана тъй непоносима, че две дами припаднаха.