Емил Зола - Човекът-звяр

— Слушайте, Рубо, вие за дечурлига ли ни вземате?… Твърдите, че сте ревнували и сте извършили убийството в пристъп на ревност, нали?

— Точно така.

— И искате да ни накарате да повярваме, че сте взели жена си, без да знаете нищо за връзките й с председателя… Нима това е правдоподобно? Напротив, всичко във вашия случай доказва предложена, обсъдена и приета сделка. Дават ви младо момиче, възпитано като госпожица… осигуряват й зестра, покровителят й става и ваш покровител, знаете, че й е завещал къща, и ми разправяте, че нищо, абсолютно нищо не сте подозирали! Хайде де, сто на сто ви е било известно всичко, иначе вашата женитба е необяснима… Впрочем достатъчен е един факт, който напълно ви уличава. Вие не сте ревнив, надявам се, няма да ме убеждавате в противното.

— Казах истината, убих, защото бях побеснял от ревност.

— След като сте убили председателя за стари, твърде неясни и явно измислени от вас отношения с жена ви, обяснете ми как сте търпели да си има любовник, тъй де, оня як момък Жак Лантие! Всичко живо ми разказа за тая връзка и вие не скрихте, че сте знаели за нея… Как сте ги оставяли да ходят свободно?

Рубо грохна напълно, загледа се вторачено, с помътнели очи в празното пространство и накрая избъбри:

— Не знам… Убих оня, а не убих тоя.

— Престанете да се правите на отмъстителен ревнивец и не ви съветвам да повторите тоя роман пред господа съдиите, защото те само ще свият рамене! Послушайте ме, сменете тактиката, единствено истината може да ви спаси.

От този миг, колкото по-упорито твърдеше Рубо, че това е истината, толкова повече се убеждаваше съдията, че той лъже. Сега всичко се обръщаше против него; дори и някогашните му показания от първото следствие, които би трябвало да потвърдят новата му версия, тъй като тогава бе хвърлил вината на Кабюш, явно прикриваха необикновено хитро скроен план на съучастници. Съдия-следователят анализира психологическата страна на делото с истинска любов и професионална вещина. Никога досега, твърдеше той, не бил прониквал така дълбоко в тайните на човешката природа; и това бе по-скоро гадаене, отколкото наблюдение, тъй като следователят се ласкаеше от мисълта, че е от висшата школа на ония съдии ясновидци и магьосници, които с един поглед зашеметяват човека. Впрочем в дадения случай не му липсваха и цял куп смазващи доказателства. Следствието стъпи на здрава основа и безпогрешността заблестя ярко като слънчева светлина.

Славата на господин Дьонизе се разнесе още повече, когато представи едновременно доказателствата по двете дела, които бе обработил търпеливо, в пълна тайна. След шумния успех на плебисцита в страната продължаваше да царува трескаво оживление, подобно на шемета, предшествуващ и предизвестяващ великите катастрофи. В обществото от края на Империята, в политиката и особено в пресата постоянно се усещаше неспокойствие, някаква екзалтация, в която дори радостта се превръщаше в болезнена възбуда. Затова, когато след убийството на жената в уединената къща в Кроа дьо Мофра стана извеело с каква гениална прозорливост руанският съдия-следовател е изровил от архивите делото Гранморен и е установил връзката между него и новото убийство, официалната преса гръмна възторжено. Действително в опозиционните вестници все още тук-таме се прокрадваха шеги за безследно изчезналия легендарен убиец — полицейска измишльотина, за да се прикрият безчестията на някои компрометирани важни личности! Сега бе даден категоричен отговор, убиецът и съучастникът му бяха заловени и паметта на председателя Гранморен се оказваше неопетнена. Полемиките се възобновиха, страстите се разгаряха с всеки изминал ден от Руан до Париж. Освен интереса към този жесток роман, който развихряше въображенията, всички се вълнуваха и поради това, че с разкриването на неоспоримата истина Империята сякаш укрепваше. Цяла седмица вестниците излизаха наблъскани с подробности и коментари.

Извикан в Париж, господин Дьонизе се представи на улица Роше, в дома на главния секретар господин Ками-Ламот. Той го прие прав в строгия си кабинет; беше се смалил в лицето и изглеждаше още по-уморен отпреди; защото сред целия този апотеоз скептицизмът му се бе превърнал в угнетителна тъга, сякаш предчувствуваше разгрома на режима, на който служеше. От два дни бе в плен на душевна борба; чудеше се как да постъпи с писмото на Севрин, което бе запазил и което щеше да разбие на пух и прах цялото добре построено обвинение, тъй като доказваше неопровержимо показанията на Рубо. Никой не знаеше за него, можеше да го унищожи. Но предната вечер императорът му бе казал, че този път държи на законното решение на съда и не бива да му се оказва натиск дори това да е във вреда на правителството — малък жест на честност или може би суеверно опасение, че една неправилна стъпка сред всеобщия възторг може да промени съдбата му. Главният секретар не страдаше от предразсъдъци и угризения, тъй като за него всичко на този свят се свеждаше до най-обикновена машинация, но все пак заповедта донякъде го бе смутила и сега се питаше дали бива от обич към своя господар да прояви неподчинение.