Емил Зола - Човекът-звяр

Жак я слушаше разсеяно. Накрая каза:

— За какво да си блъскаме главата, щом не ни засяга!… Ако съдиите не знаят какво да сторят, няма ние да го решим.

И добави, загледан замислено нанякъде, пребледнял:

— Жалко само за горката жена… Ах, горката, горката жена!

— Аз също имам жена — рязко се намеси Пекьо — и само някой да я пипне, ще ги удуша и двамата. После нека ми отрежат, ако щат, главата. Все ми е тая!

Пак замлъкнаха. Филомен напълни втори път чашките и сви престорено рамене, хилейки се. Но се стресна не на шега и погледна крадешком Пекьо. Той много се бе запуснал, ходеше мръсен и дрипав, откакто старата Виктоар си навехна крака, напусна службата си в дамските тоалетни и постъпи в болница. Нямаше я снизходителната, майчински грижовна съпруга, която му пъхаше в джобовете лъскави монети и го кърпеше, за да не я упреква хавърската любовница, че не се грижи за него. И очарована от нежния чистичък Жак, Филомен се намуси от отвращение.

— Парижката си жена ли ще удушиш? — подразни го тя. — Няма опасност някой да ти я отмъкне!

— Нея или някоя друга! — избоботи Пекьо.

Но тя се чукна с него и продължи шеговито:

— За твое здраве! И ми донеси бельото си да го опера и да те окърпя, че наистина не ни правиш голяма чест нито на нея, нито на мене… За ваше здраве, господин Жак.

Жак потрепери като разбуден от сън. Не страдаше от угризения и му бе олекнало, защото се чувствуваше добре физически след убийството; само понякога споменът за Севрин натъжаваше до сълзи милостивия човек, живеещ в него редом със звяра. И той се чукна и каза припряно, за да скрие вълнението си:

— Чухте ли, скоро ще има война.

— Невъзможно! — възкликна Филомен. — С кого ще се бием?

— Ами с прусаците… Заради някакъв техен принц, който искал да стане крал на Испания. Вчера в Камарата само по тоя въпрос приказвали 4 4 Вчера в Камарата само по тоя въпрос приказвали… — През юли 1870 г. пруският принц Леополд от династията Хохенцолерн подал кандидатурата си за трона на Испания. Неоснователните му претенции предизвикали вълна от разгорещени коментари във френската преса. — Бел.Г.Г .

Филомен се разстрои:

— Само това ни липсваше. Прекаляват го! Като че ли не ни стигат изборите, плебисцитът, бунтовете им в Париж! 5 5 Като че ли не ни стигат изборите, плебисцитът, бунтовете им в Париж… — През май 1870 г. се провежда плебисцит по повод вътрешната политика на Втората империя. Повечето гласоподаватели се обявяват срещу политическата стратегия на Наполеон III. — Бел.Г.Г … Ако се бием, дали ще откарат всички мъже?

— Не се безпокойте, нас няма да ни пипнат, не могат да разстройват железниците… Само дето ще ни натоварят да превозваме войската и продоволствието! Ама ако ни дойде до главата, ще трябва да изпълним дълга си.

При тези думи Жак стана, защото Филомен тихичко го побутна с крак под масата, но Пекьо я забеляза, изчерви се като мак и сви юмруци.

— Хайде да спим, окъсняхме.

— Да, добре ще бъде — изломоти огнярят.

После така стисна ръката на Филомен, че щеше да я счупи. Тя едва не извика от болка, но се сдържа и докато Пекьо яростно пресушаваше чашата си, прошепна на ухото на машиниста:

— Пази се, става истински звяр, като се напие!

По стълбището някой затрополи изтежко; тя уплашено каза:

— Брат ми!… Изчезвайте бързо! Изчезвайте!

Жак и Пекьо не бяха успели да изминат и двадесет стъпки, когато в къщата заплющяха плесници и се разнесоха пронизителни писъци. Наказваха по най-грозен начин Филомен, сякаш беше момиченце, заловено на местопрестъплението точно когато бърка в шкафа с конфитюрите. Машинистът се спря, готов да й се притече на помощ. Пекьо обаче го задържа:

— Вас какво ви засяга?… Ах, тая проклета уличница! Дано я пребие!

Двамата легнаха да спят на улица Франсоа Мазьолин, без повече да разговарят. Леглата почти се допираха в тясната стая; те дълго останаха с отворени очи, като всеки се вслушваше в дишането на другия.

Делото Рубо трябваше да започне в понеделник в Руан. Съдия-следователят Дьонизе ликуваше, защото в юридическите среди не пестяха похвалите си за блестящия начин, по който бе разплел тази объркана и тайнствена история — шедьовър на тънкия анализ, логично възпроизвеждане на истината, с две думи, творчески замах!

Той пристигна на местопрестъплението, в Кроа дьо Мофра, няколко часа след убийството на Севрин и първата му работа бе да задържи Кабюш. Всичко го уличаваше: и кръвта, с която бе изплескан, и унищожителните показания на Рубо и Мизар, които обясниха как са го заварили полуобезумял, сам с трупа. Притиснат от въпросите защо и как се е озовал в тая стая, каменарят разказа някаква несвързана история, при която съдията само сви рамене — толкова класически наивна беше. Всичките приказки за въображаемия убиец — съчинения на истинския виновник, който уж видял как престъпникът бяга в тъмнината — му бяха отдавна познати. И вероятно този върколак бил вече далеч, нали? И все е тичал, без да спира?… Когато запитаха Кабюш какво е правил около къщата в този късен час, той се смути и отначало отказа да отговори, но после заяви, че се разхождал. Как да повярва човек на такива детински измишльотини — тайнствен непознат, който убива и хуква да бяга, като оставя всички врати отворени, без да претършува един шкаф, без да задигне една носна кърпичка? Откъде би могъл да дойде? За какво ще я убива? Узнавайки още в началото на следствието за връзката между жертвата и Жак, съдията веднага провери къде се е намирал той по време на престъплението. Но освен дето обвиняемият заяви, че е придружил Жак до Барантен за влака в четири и четиринадесет минути, кръчмарката от Руан се закле във всички светии, че младият мъж си е легнал веднага след вечеря и е излязъл от стаята чак на другия ден към седем часа. Пък и кой любовник ще вземе да заколи обожаваната от него жена, след като никога за нищо не са се карали! Абсолютна безсмислица! Не и не! Очевидно имаше само един възможен убиец — този, когото съдът бе заварил в стаята с окървавени ръце, със захвърлен в краката нож, този тъп скот, който разправяше бабини деветини пред правосъдието!