Емил Зола - Човекът-звяр

И тази вечер, както обикновено, Кабюш се бе промъкнал през живия плет и бдеше под прозореца на Севрин. Знаеше, че чакат Рубо, затова не се учуди, забелязвайки светлина през процепа на капаците. Но направо се закова от изненада, като видя как някакъв човек изскочи от входа и подобно на побеснял звяр се втурна сред полята. Изчезна толкова бързо, че дори не помисли да го настигне, а смутен и разтревожен, загледа колебливо зиналата към тъмното антре врата. Какво се бе случило? Дали да влезе? В дома цареше пълно мълчание, нищо не помръдваше, само лампата горе продължаваше да свети; сърцето му се сви, стана му страшно.

Най-сетне се реши и пипнешком се изкачи по стълбището. Отново се спря пред отворената врата на спалнята. Под спокойната светлина на лампата му се стори, че вижда пред леглото натрупани фусти. Сигурно Севрин си беше легнала. Развълнуван, с разтуптяно сърце, тихо я повика. После забеляза кръвта, разбра и се хвърли в стаята със страшен вик. Боже мой! Тя лежеше там убита, жалка в голотата си. Стори му се, че още диша. Обзе го отчаяние, мъчителен срам, като я видя да агонизира гола! Сграбчи я братски в обятията си, вдигна я, положи я на леглото и я покри. Но в тази прегръдка, единственото им нежно съприкосновение, бе изцапал с кръв двете си ръце, гърдите. Нейната кръв се стичаше по него! В тази минута зърна Рубо и Мизар. Виждайки, че всички врати са отворени, те бяха решили да се качат заедно горе. Съпругът бе пристигнал със закъснение и се бе спрял да си поговори с пазача, който пък тръгна да го изпрати, за да си довършат приказката. Двамата гледаха втрещени Кабюш, чиито ръце бяха оплескани с кръв като на касапин.

— Същата рана като на председателя — каза Мизар, след като се наведе да погледне.

Рубо поклати глава мълчаливо; не можеше да откъсне поглед от Севрин, от лицето й, застинало в ужас, от настръхналите над челото й черни коси, от широко разтворените й сини очи, които питаха: „Защо?“

Три месеца по-късно, през една топла юнска вечер, Жак караше хавърския експрес, поел от Париж в шест и тридесет минути. Новата му машина, номер 608, беше още съвсем девствена, както казваше той. Започваше вече да я опознава — тя бе несговорчива, вироглава, своенравна като онези млади кобили, които трябва да бъдат добре обяздени, преди да ги впрегнат. Машинистът често я ругаеше и съжаляваше за Лизон; налагаше се да я следи непрекъснато и да не сваля ръка от лоста за скоростите. Но тази вечер времето бе тъй дивно, че снизходително я оставяше да препуска на воля, самият той вдъхвайки радостно приятния въздух. Чувствуваше се отлично, не го измъчваха угризения, наслаждаваше се, уталожен, на блажения покой.

Макар никога да не приказваше на път, сега се пошегува с Пекьо, който както преди бе огняр при него:

— Какво става? Отваряте си очите на четири, като че сте пили бистра водица!

Противно на навика си Пекьо наистина изглеждаше трезвен и мрачен. Той отговори намръщено:

— Искаш ли да си наясно, отваряй си очите.

Жак го погледна подозрително като човек, чиято съвест не е съвсем чиста. Миналата седмица се бе озовал в обятията на любовницата на своя приятел, опасната Филомен, която отдавна му се умилкваше подобно мършава влюбена котка. Бе се поддал не само поради мимолетно чувствено любопитство, а по-скоро от желание да направи опит — дали окончателно се е излекувал след задоволяването на ужасната си страст. Дали можеше да обладае тази жена, без да му се прииска да забие нож в гърлото й? Два пъти вече се бе срещал с нея и не бе почувствувал неразположение, нито онази тръпка. Доброто му настроение и спокойният приветлив вид се дължаха на увереността, че най-сетне и той е станал човек като другите.

Пекьо отвори пещта, за да сложи въглища, но Жак го спря:

— Не, не, не я насилвайте, добре върви.

Тогава огнярят сърдито изруга:

— Пфу, добре вървяла… Бива си я мръсната шегаджийка!… Като се сетя как навиквахме оная другата, старата, дето беше толкова кротка!… Тая повлекана заслужава да й теглиш един ритник в задника!

Жак не възрази, за да избегне разправията. Чувствуваше, че в сегашното тричленно семейство нещо скърца; доброто приятелство между него, огняря и машината бе свършило след смъртта на Лизон. Сега се караха за нищо и никакво — за една прекалено затегната гайка, за някоя накриво хвърлена лопата с въглища. Жак си обещаваше да внимава с Филомен, защото не желаеше открита война върху тясната подвижна площадка, на която стояха двамата с огняря. Докато навремето Пекьо от благодарност, че много не му придирят, че не му пречат да си дремне и да си хапне от останалата закуска, беше предан на Жак като верен пес, готов да удуши всекиго заради него, двамата живееха като братя, споделящи мълчаливо всекидневните опасности и разбиращи се без думи. Но съвместният живот на подобни двойки рискува да се превърне в ад, ако се появят разногласия; пътувайки рамо до рамо, разтърсвани от влака, те можеха да се избият. Тъкмо миналата седмица Компанията бе разделила машиниста и огняря на шербургския експрес, защото се бяха сдърпали за някаква жена; машинистът се държал грубо, огнярят не се подчинявал — разменяли си удари по пътя, направо се биели, без да ги е грижа, че зад тях се нижат с пълна пара вагони с пътници.