Емил Зола - Пари

Когато излезе на булеварда, госпожа Каролин зави наляво и забави крачка, като попадна сред оживената тълпа. За миг тя се спря пред количка, пълна с китки люляк и шибой, чийто силен аромат я обгърна с полъха на пролетта. И когато отново закрачи, радостта продължаваше да блика в нея като бълбукащ извор, който напразно би се опитвала да спре, да запуши с двете си ръце. Беше разбрала, но не искаше. Не, не! Страшните катастрофи бяха неотдавнашни, тя не трябваше да бъде весела, да се отдава на този кипеж на вечния живот, който я възраждаше. И се мъчеше да запази скръбта си, извикваше отчаянието от толкова жестоките спомени. Как, нима ще се смее пак, след като всичко рухна, след като бе преживяла толкова много беди? Забравяше ли, че е съучастничка? Изброяваше си фактите — това, онова и друго още, — които би трябвало да оплаква през целия си живот. Но между нейните пръсти, стиснали сърцето й още по-буйно кипеше жизненият сок, изворът на живота преливаше, премахваше препятствията, като изхвърляше отломките по двата бряга, за да тече свободно, бистър и тържествуващ пол слънцето.

Победена от този момент, госпожа Каролин трябваше да се отдаде на непреодолимата сила на непрекъснатото обновяване. Както самата казваше понякога, смеейки се, тя не можеше да бъде тъжна. Изпитанието беше преминато, беше стигнала до дъното на отчаянието и ето че сега отново възкръсваше надеждата, разбита и окървавена, но въпреки това жизнена, растяща от минута на минута. Наистина не й беше останала никаква илюзия, животът несъмнено беше несправедлив и отвратителен както природата. Защо така безразсъдно го обичаме, желаем го и като дете, на което все обещават нещо непостижимо, се стремим към далечната и непозната цел, към която той непрекъснато ни води? После престана да размишлява, когато зави по улица „Шосе д’Антен“; философията изостави тази умна и образована жена, изморена от безуспешното търсене на причините; сега вече тя беше само едно щастливо същество под хубавото небе и чистия въздух, същество, което изпитваше единствената радост, че се чувствува добре, че чува как малките й здрави крака тропат по тротоара. Ах, тази радост, че живееш! Нима има друга радост? Само животът, такъв, какъвто е, с неговата сила, колкото и ужасна да е, и с неговата вечна надежда!

След като се прибра в своя апартамент на улица „Сен Лазар“, който напускаше утре сутринта, госпожа Каролин довърши приготвянето на багажа си; като оглеждаше празната стая с чертежите, тя забеляза по стените скиците и акварелите, които бе решила да увие и завърже на руло в последния момент. Но замислено започна да се спира пред всеки лист хартия, преди да извади четирите пирончета в четирите ъгъла. Припомняше си далечните дни в Ориента, в тази толкова обичана от нея страна, чиято ослепителна светлина като че ли бе запазила в себе си; тя отново преживя петте години, прекарани в Париж, всекидневната криза, безумната работа, чудовищния ураган на милионите, който бе прекосил живота й и я бе опустошил; и от още горещите развалини тя чувствуваше как вече никне и избуява на слънце цяла една растителност. Турската национална банка бе рухнала поради фалита на Световната банка, обаче Генералната компания на обединените параходства бе устояла и преуспяваше. Тя си представяше вълшебното крайбрежие на Бейрут, където сред огромните складове се издига административната сграда, чийто план сега изчистваше от прах: Марсилия станала врата към Мала Азия, Средиземноморието завладяно, а сближените народи може би ще заживеят в мир. А този проход Кармел, този акварел, който разопаковаше — нима не бе узнала от едно наскоро получено писмо, че е вече гъсто населен? Отначало около мината в експлоатация изникнало село с петстотин жители, но сега имало многохиляден град със своя култура, пътища, заводи, училища, облагородили този замрял и див край. Следваха трасетата, нивелациите и профилите за железопътната линия от Бурса за Бейрут през Ангора и Алеп, цяла поредица от големи листове, които тя един по един навиваше: навярно ще минат години, преди да бъдат прекосени от локомотиви проходите в планината Тавър; обаче животът нахлуваше отвред, земята на древната люлка е вече засята със семена за едно ново поколение от хора и прогресът на бъдещето ще се развие и разцъфти с необикновена сила под слънцето на този чудотворен климат. Не беше ли се пробудил там един свят, едно голямо и по-щастливо човечество?

Сега госпожа Каролин с дебел канап завързваше пакета с чертежите. Брат й, който я чакаше в Рим, където двамата щяха да започнат нов живот, й беше поръчал да ги опакова грижливо; и като стягаше възлите, тя си спомни за Сакар, за когото знаеше, че е в Холандия и че там се е хвърлил в колосална работа — пресушаването на грамадни блата, завладяването на едно малко кралство от морето чрез сложна система от канали. Той имаше право: и сега още парите бяха торът, в който никнеше утрешното човечество; парите отравяха и разрушаваха, ставаха ферментът на всеки социален растеж, необходимият хумус за големите начинания, които улесняват съществуването. Дали тези път тя виждаше ясно, дали непобедимата й надежда се дължеше на вярата й в ползата от труда? Боже мой! Над толкова разровена тиня, над толкова жертви, над цялото това ужасно страдание, с което човечеството изкупва всяка крачка напред, няма ли някаква неизвестна и далечна цел, нещо висше, красиво, справедливо и окончателно, към което несъзнателно вървим и което изпълва сърцата ни с несломимото желание да живеем и да се надяваме?