Емил Зола: Пари

И той с жест обгърна мизерната си стая, сякаш притежаваше света. Сред голите стени, между които бе живял, сред тази неизпитваща нужди нищета, в която умираше, с братска ръка правеше подялба на земните блага. Всеобщото щастие, всичко онова, което е хубаво и на което не бе се наслаждавал, той по равно разпределяше, като знаеше, че никога не ще използува това. Беше ускорил смъртта си заради този сетен дар на страдащото човечество. Но ръцете му започнаха неуверено да опипват изпълнените с бележки листове, а очите му, които вече не виждаха нищо, заслепени от смъртта, сякаш се бяха втренчили в безкрайното съвършенство отвъд живота и възторженият им блясък озаряваше цялото му лице.

— Ах, какви нови дейности, цялото човечество работи, ръцете на всички живи хора подобряват света!… Няма вече пущинаци, няма вече блата, няма вече необработени земи. Проливите са запълнени, планинските прегради изчезват, пустините се превръщат в плодородни долини, напоявани с бликащи навред води. Няма вече нищо неосъществимо, предишните големи мероприятия сега изглеждат толкова скромни и детински, че предизвикват снизходителна усмивка. На земята най-сетне може да се живее… И напълно развилият се, израснал и удовлетворил всичките си желания човек е вече истински господар. Училищата и учебните работилници са широко отворени, детето свободно избира своята професия, която се определя според способностите му. Годините са минали вече и подборът е направен благодарение на строги проверки. Не става дума вече да се осигурят средства за образование, а да се извлече полза от това образование. По този начин всеки е поставен на своето място, използува се напълно неговата способност, което осигурява правилното разпределение на задълженията в обществените служби съобразно самите изисквания на природата. Всеки за всички според силата си… Ах, какъв жизнен и радостен град, идеален град на здравословен човешки труд, в който не съществува старият предразсъдък срещу ръчния труд, в който велик поет може да бъде дърводелец, а железар — голям учен. Ах, ах, какъв щастлив град, тържествуващ град, към който хората се стремят от толкова време, град, който с блясък се очертава там… там, в щастието, в ослепителното слънце…

Очите му гаснеха, последните му думи заглъхваха, неясни като лека въздишка, и главата му клюмна, като по устните му остана възторжената усмивка. Беше мъртъв.

Развълнувана от състрадание и нежност, госпожа Каролин го гледаше, когато почувствува, че зад нея се развихря буря. Беше Буш, връщаше се без лекар, задъхан и изтерзан от мъка; Мешен вървеше по петите му и обясняваше защо още не била направила билковия чай — водата се разляла. Но той забеляза брат си, своето малко дете, както го наричаше, легнал по гръб, неподвижен, с отворена уста и изцъклени очи; той разбра и изрева като заклано животно. Спусна се веднага към тялото и го вдигна с двете си големи ръце, сякаш за да му вдъхне живот. Този страшно алчен за злати човек, който би убил всекиго за десет су и толкова отдавна пиратствуваше в мръсния Париж, сега виеше от ужасно страдание. Неговото малко дете, господи! Нали той го приспиваше и го галеше като майка! Нямаше вече да го има неговото малко дете! И изпаднал в бесен пристъп на отчаяние, той насъбра разхвърляните по леглото книжа, разкъса ги и ги смачка, сякаш искаше да унищожи този предизвикващ неговата ревност глупав труд, който бе погубил брат му.

Госпожа Каролин почувствува, че сърцето й се разтапя. Нещастникът! Тя изпитваше голямо състрадание към него. Но къде другаде бе чула да се надава такъв вой? Преди това само веднъж я бе пронизал такъв вик на човешка мъка. И тя си спомни — у Мазо, виковете на майката и на децата пред трупа на бащата. Чувствувайки се неспособна да се измъкне при това страдание, тя остана още няколко минути и помогна с каквото можеше. После, преди да тръгне, остана сама с госпожа Мешен в тесния работен кабинет и си спомни, че е дошла да я разпита за Виктор. И попита госпожа Мешен. О, Виктор ли? Трябва да е далече, ако още продължава да бяга! Тя била обикаляла Париж три месеца, без да открие следата му. Отказала се вече, все някой ден щяла да види този бандит на ешафода. А госпожа Каролин я слушаше смразена и онемяла. Да, това било краят, чудовището било изпуснато от хората в неизвестното бъдеще като заразен от рождение звяр, който ще разпространява злото при всяко ухапване.

Вън, на тротоара на улица „Вивиен“, госпожа Каролин бе изненадана от свежия въздух. Беше пет часът, слънцето залязваше в нежно ясно небе, като позлатяваше отдалече високите фирми по булеварда. Този април, толкова очарователен с новата младост, сякаш проникваше като милувка в цялото и същество, чак до сърцето. Тя дълбоко си пое дъх с облекчение, вече по-щастлива, чувствувайки как в нея се възвръща — и расте — непобедимата надежда. Навярно красивата смърт на този мечтател, който отдаде последния си дъх ма своята химера за справедливост и любов, разнежваше така и нея, която също бленуваше за едно човечество, очистено от отвратителното зло на парите; но все още чуваше воя на другия, отчаяната и сърцераздирателна нежност на страшния вълк единак, когото считаше безсърдечен, неспособен да лее сълзи. Но все пак тя не бе тръгнала под утешителното впечатление на толкова голямата човешка доброта, проявена сред такова страдание; напротив, бе отнесла последното отчаяние за малкото чудовище, избягало, препускащо по пътищата, разнасящо фермента на разложението, от което земята никога не ще може да се излекува. Но тогава защо цялото й същество бе обзето от тази възраждаща радост?