Емил Зола: Пари

Изминаха още три месеца, беше началото на април. Госпожа Каролин се намираше още в Париж, където я задържаха редица неуредени работи. Продължаваше да живее в малкия апартамент на дома Д’Орвиедо, обявен с афиш за продан. Впрочем тя вече бе успяла да уреди последните затруднения и можеше да замине, наистина без нито едно су в джоба, но и без да остави нито един дълг зад себе си; и тя щеше да напусне утре Париж, за да отиде в Рим при брат си, който бе имал щастие да получи скромна инженерска служба. Беше и писал, че й е осигурил да преподава частни уроци. Щяха да започнат живота си отново.

Като стана тази сутрин, тя пожела в последния ден, който щеше да прекара в Париж, да се помъчи да научи какво е станало с Виктор. Досега всички търсения бяха безуспешни. Но тя си спомни обещанията на Мешен, каза си, че може би тази жена знае нещо. Щеше лесно да я разпита, ако отиде при Буш към четири часа. Отначало отхвърли тази мисъл. За какво? Нима всичко не бе погребано? После почувствува истинска мъка, сърцето й се натъжи, сякаш бе загубила дете, на чийто гроб нямаше да остави цветя, като си отиде. В четири часа беше на улица „Фейдо“.

Двете врати откъм площадката бяха отворени, в тъмната кухня силно кипеше вода, а от другата страна, в тесния кабинет, госпожа Мешен, седнала във фотьойла на Буш, изглеждаше потънала сред куп книжа, които на големи вързопи изваждаше от старата си кожена чанта.

— О. вие ли сте, добра ми госпожо! Дошла сте в много лош момент. Господин Сигизмон агонизира. А беднеят господин Буш съвсем си загуби главата, толкова много обича брат си. Тича непрекъснато като луд и сега излезе, за да доведе лекар… Както виждате, аз съм принудена да се занимавам с неговите работи, защото от осем дни нито е купил една акция, нито е заврял носа си в някоя полица. За щастие аз току-що направих един удар, о, истински удар, който ще утеши малко в тъгата му този добър човек, когато дойде на себе си.

Поразена, госпожа Каролин забрави, че е дошла тук за Виктор, защото забеляза обезценени акции от Световната банка в книжата, които госпожа Мешен изваждаше с две ръце от чантата си. Старата кожена чанта беше претъпкана и тя продължаваше да вади, станала бъбрива в радостта си.

— Вижте, взех всичко това за двеста и петдесет франка, тук има повече от пет хиляди, значи по едно су едната… Е? По едно су акции, които бяха котирани по три хиляди франка! Ето ги спаднали почти до цената на хартията, да, хартията, продавана на килограм… Но все пак те струват малко повече, ние ще ги продадем най-малко по десет су, защото се търсят от хора във фалит. Разбирате ли, имали са такава хубава репутация, още се използуват. Много добре могат да служат като пасив, хубаво впечатление прави, че фалиралият е жертва на катастрофата. С една дума, имах необикновен шанс. Подуших ямата, където след битката цялата тази стока дремеше като стар остатък от клането, която един нищо неразбиращ глупак ми отстъпи почти без пари. Нали си представяте как се нахвърлих. Не се бавих, бързо ометох всичко!

И тя тържествуваше като хищна птица от бойните полета на финансовото клане, огромното й туловище се потеше от отвратителната храна, с която се угояваше, а късите й ръце с остри нокти прехвърляха мъртъвците, обезценените акции, вече пожълтели и издаващи гранива миризма.

В това време се чу тих догарящ глас от съседната стая, чиято врата бе широко отворена като вратите към площадката.

— Ето че господин Сигизмон отново започва да говори. Така прави още от сутринта… Боже мой, а водата кипи, забравих я! Трябва ми за билков чай… Добра ми госпожо, понеже сте тук, идете да видите дали не иска нещо.

Госпожа Мешен се вмъкна в кухнята, а госпожа Каролин от състрадание влезе при Сигизмон. Голата стая бе развеселена от блясъка на априлското слънце, един лъч падаше отвесно върху малката небоядисана дървена маса, отрупана с ръкописи, с огромни папки, изпълнени с десетгодишен труд; както преди, тук нямаше нищо друго освен два сламени стола и натрупани книги върху лавиците. В тясното желязно легло Сигизмон, седнал между три възглавници, облечен само с една къса червена фланелена блуза, говореше неспирно, изпаднал в мозъчна възбуда, която понякога предшествуваше смъртта на охтичавите. Той бълнуваше, но от време на време в съзнанието му настъпваха изключителни проблясъци; на измършавялото му лице, очертаващо се между дългата му къдрава коса, неговите необикновено разширени очи бяха втренчени въпросително в пространството.