Емил Зола: Пари

Още като се появи госпожа Каролин, той като че ли я позна, макар че никога не бяха се срещали.

— О, вие ли сте, госпожо… Видях ви и ви зовях с всичките си сили!… Елате, елате по-близо, за да ви кажа нещо на тих глас…

Въпреки лекия трепет от страх, който я бе обзел, тя се приближи и трябваше да седне на стола до самото легло.

— Преди не знаех, но сега зная. Моят брат търгува с книжа и аз чух някои хора да плачат там, в неговия кабинет… Ах, моят брат! Сърцето ми бе прободено като с нажежено желязо. Да, и болката остана в гърдите ми, продължава да ги изгаря, защото е чудовищно бедният народ да страда заради парите… Така че, когато след малко ще бъда мъртъв, брат ми ще продаде моите книжа, а аз не искам, не искам!

Умоляващият му глас постепенно се повишаваше.

— Ето ги, госпожо, те са там, на масата. Дайте ми ги, да направим пакет, вие да ги отнесете, вие ще отнесете всичко… О, как ви зовях, как ви очаквах! Да загинат книжата ми! Да бъде унищожен целия ми живот, преминал в проучвания и усилия!

И понеже тя се колебаеше дали да му даде това, което искаше, той скръсти ръце.

— За бога! Искам, преди да умра, да бъда сигурен, че те ще оцелеят… Брат ми сега не е тук, той няма да каже, че се убивам… Моля ви…

И тя се съгласи, съкрушена от пламенната му молба.

— Не разбирате ли, че греша, като изпълнявам молбата ви, тъй като брат ви казва, че всичко това ви причинява болка.

— Болка, о, не! Не! А освен това няма вече значение… Най-сетне след много безсънни нощи аз успях да изправя на крака това общество на бъдещето! Всичко е предвидено, решено — това е пълната справедливост и възможно най-пълното щастие… Колко много съжалявам, че нямах време да допълня труда си с необходимите разяснения! Но тук са подредени всички мои завършени бележки. И нали вие ще ги спасите? Ще ги спасите, за да може един ден някой да ги оформи окончателно в книга, която да бъде издадена…

С дългите си слаби ръце той пое книжата, започна да ги прелиства с любов, а големите му, вече потъмнели очи отново запламтяха. Говореше много бързо с отпаднал и монотонен глас като заглъхващо тиктакане на стенен часовник; сякаш мозъчният механизъм продължаваше да работи под напора на развиващата се агония.

— Ах, аз виждам съвсем ясно как тук се издига градът на справедливостта и щастието!… Всички работят, личен труд, задължителен и свободен. Цялата нация е едно огромно кооперативно общество, средствата за производство са общи, а произведенията са струпани в обширни централни складове. Изчислено е, че срещу еди-колко си положен полезен труд човек има право да консумира еди-колко си обществени блага. Работният час става общата единица мярка, стойността на всеки предмет се равнява на часовете за изработката му, размяната между всички производители става с помощта на трудови бонове и всичко това под ръководството на обществото, без да се правят каквито и да било удръжки освен единствения данък, средствата от който се използуват за отглеждане на децата, за издръжка на старците, за подновяване на съоръженията, за поддържане на безплатните комунални услуги… Никакви пари и следователно никакви спекулации, никакви кражби, никакви отвратителни сделки, никакви престъпления, породени от корист, няма да има бракове заради зестра, удушени стари родители заради наследство, убити пътници заради кесиите им!… Никакви враждебни класи — на работодатели и работници, на пролетарии и буржоа — и поради това никакви ограничителни закони, нито пък съдилища и въоръжени сили, които да охраняват несправедливо натрупаното богатство на едните от другите, разярени от глад!… Никакви безделници, така че и никакви собственици, охранващ се от наеми, никакви рентиери, издържащи се като проститутки, в края на краищата никакъв разкош, но и никаква мизерия!… О, нали това е идеалното равенство, висшата мъдрост — нито привилегировани, нито мизерствуващи, всеки със своя труд изгражда щастието си, основата на всеобщото човешко щастие.

Той се въодушевяваше, гласът му ставаше тих, далечен, сякаш се отдалечаваше и се губеше някъде много високо, в бъдещето, което предвещаваше.

— Ами ако навляза в подробностите… Виждате ли този лист, разделен на две, изпълнен с бележки по полетата — това е организацията на семейството, доброволният съюз, възпитанието и отглеждането на децата, поето от обществото… Обаче това съвсем не е анархия. Погледнете другата бележка: искам за всеки отрасъл на промишлеността да има дирекционен комитет, натоварен да определя производството съобразно потреблението, като установява реалните нужди… А и тук пак една организационна подробност: в градовете и в полетата ще има специални армии, армии за индустрията и армии за земеделието, които ще маневрират под ръководството на избрани от работниците шефове, подчиняващи се на правилници, одобрени при всеобщо гласуване. А тук вижте как с приблизителни изчисления съм посочил до колко часа може да бъде сведен работният ден след двадесет години. Благодарение на големия брой нови работни ръце, най-вече благодарение на машините, ще се работи само четири, може би три часа; и колко време ще има, за да се радват хората на живота! Защото те няма да живеят в казарми, а в града на свободата и радостта, в който всеки ще бъде свободен да се развлича, както си иска, ще има достатъчно време да задоволява желанията си — да се радва на любовта, на силата, на красотата и разумно да взема своя дял от неизчерпаемата природа.