Емил Зола - Пари

Той слушаше разсеяно как сестра му обяснява, че, както й изглежда, мнението във вестниците ставало малко по-благоприятно. После, без да има повод, той се вгледа в нея с очи на разбуден човек:

— Защо отказваш да го видиш?

Тя изтръпна, добре разбра, че й говори за Сакар. С поклащане на глава тя каза не, пак не. Тогава той се реши, заговори със смутен, много тих глас:

— След всичко, което той бе за тебе, ти не трябва да отказваш, иди да го видиш!

Боже мои, той знаеше! Обля я гореща червенина, тя се хвърли в обятията му, за да прикрие лицето си, започна да мънка, да пита кой му бе казал, как бе научил тази история, която смяташе за тайна, тайни най-вече за него.

— Бедна моя Каролин, много отдавна… Анонимни писма, отвратителни хора, които ни завиждаха… Никога не съм ти говорил за тях, ти си свободна, ние не мислим еднакво… Аз зная, че си най-добрата жена на земята. Иди го виж!

И весело, възвърнал усмивката си, той взе букетчето от рози, което бе пъхнал зад разпятието, бутна й го в ръцете, като каза:

— Дръж! Занеси му го и му кажи, че и аз вече не му се сърдя.

Развълнувана едновременно от тази трогателна нежност на брат си и от приятното облекчение, което почувствува след ужасния срам, госпожа Каролин повече не се противи. А и още от сутринта я измъчваше смътно желание да види Сакар. Нима можеше да не го уведоми за бягството на Виктор, за ужасното му провинение, което все още я караше да трепери? Още в първите дни на задържането му Сакар я беше вписал сред хората, които искаше да го посещават, така че тя трябваше да каже само името си и един пазач веднага я заведе в килията на затворника.

Когато тя влезе, Сакар седеше пред малка маса, с гръб към вратата, като изписваше цифри върху лист хартия.

Той скочи живо и извика радостно:

— Вие!… О, колко сте добра! И колко съм щастлив!

Стискаше с две ръце нейната ръка, тя се усмихваше смутена и развълнувана, като не намираше какво да му каже. После със свободната си ръка постави букетчето за две су върху листове хартия, които затрупваха масата.

— Вие сте ангели — прошепна той очарован, като целуна пръстите й.

Най-сетне тя заговори:

— Истина е, беше свършено, бях ви осъдила в сърцето си. Но брат ми поиска да дойда…

— Не, не, не говорете така! Кажете, че сте много умна, че сте много добра, че сте разбрали и ми прощавате…

Тя го прекъсна с жест.

— Моля ви настойчиво, не искайте толкова много от мене. Аз самата не зная… Не ви ли стига това, че съм дошла?… А освен това трябва да ви съобщя нещо много тъжно.

И на един дъх, полугласно, тя му разказа за дивашката постъпка на Виктор, за нападението над госпожица Дьо Бовилие, за необикновеното му, необяснимо бягство, за безрезултатните търсения досега, за малката надежда да бъде открит. Той я слушаше смаян, без да попита нещо, без да направи някакъв жест, и когато тя млъкна, две големи сълзи изпълниха очите му, потекоха по бузите му, докато той шептеше:

— Горкият… Горкият…

Тя никога не бе го виждала да плаче. Дълбоко се развълнува и изуми — толкова много сълзите на Сакар бяха необикновени, горчиви и тежки, дошли отдалече, от закоравяло и замърсено от дългогодишно разбойничество сърце. Впрочем той изведнъж изля отчаянието си:

— Но това е ужасно, аз дори не съм целунал този хлапак… Защото, нали знаете, не съм го виждал. Боже мой, да, бях си обещал да отида до го видя, по не ми оставаше време, нито час свободен, тия проклети сделки изцяло ме поглъщаха… Ах, така става винаги — не свършиш ли веднага някоя работа, можеш да бъдеш сигурен, че никога няма да я свършиш… Е, сега уверена ли сте, че няма да мога да го видя? Биха могли да го доведат тук.

Тя поклати глава.

— Кой знае къде е в тоя час, може би в някое затънтено място на този ужасен Париж!

Няколко минути той се разхожда възбудено, като подхвърляше откъслечни думи.

— Едва успях да намеря говя дете и ето че го губя… Никога няма да го видя… Защото нямам шанс! Да, никакъв шанс… О, господи! Същата история като със Световната банка.

Той седна отново до масата, а госпожа Каролин се настани на един стол срещу него. С шарещи ръце сред книжата, това обемисто досие, което от месеци подготвяше, той започна да излага историята на процеса и мотивите на своята защита, сякаш изпитваше нужда да се оправдае пред пея. Обвинявали го: непрекъснато увеличавал капитала, за да разпалва повишаването на курса и за да принуди акционерите да вярват, че фондовете на дружеството са непокътнати, били привидни подписките и вноските поради откритите сметки на Сабатани и на другите подставени лица, които плащали само с подписите си; били разпределяни фиктивни дивиденти под формата на погасяване на стари акции, и най-сетне, дружеството изкупувало собствените си акции, извършвало главоломна спекула, която предизвикала необикновено голямо и изкуствено повишаване, от което Световната банка била загинала, останала без средства. На всичко това той отговаряше с обширни и пламенни обяснения: бил направил всичко, което прави всеки директор на банка, само че в голям мащаб, с размах на силен човек. Нито един ръководител и на най-солидната парижка банка не би избягнал неговата килия, ако властите проявят малко повече здрав разум. Взели го за изкупителна жертва заради закононарушенията на всички. Какъв странен начин да се определят отговорностите! Защо не бъдат подведени членовете на управителния съвет — Дегремон, Юре, Дьо Боен и другите, които, освен че получавали по петдесет хиляди франка за участие в заседанията, взимали и по десет процента от всички печалби и били замесени във всички спекулации? Защо с пълно оневиняване се ползували още и комисарите ревизори, специално Лавиниер, които лесно се измъкнали, извинявайки се с некадърността и доверчивостта си? Очевидно този процес щял да бъде най-чудовищното беззаконие, защото не са отхвърлили жалбата на Буш за мошеничество като основаваща се на недоказани факти, а също така и доклада на експерта, направен след първата ревизия на книжата, тъй като се признава, че е пълен с грешки. Защо служебно е бил обявен фалитът въз основа на тия два документа, когато нито едно су от влоговете не е било отклонено и когато на всички клиенти би могло да се уредят сметките? Не е ли извършено всичко това с единствената цел да бъдат разорени акционерите? В такъв случай целта е постигната, бедствието се влошава, все повече се разширява. И всъщност обвинявали не него, а съдебното ведомство, правителството, всички ония, които са заговорничели да го унищожат, за да убият Световната банка.