Емил Зола - Пари

И когато госпожа Каролин, оставена за миг сама от дежурната сестра, се приближаваше до прозореца, за да погледа как децата играят долу, кристални гласчета на малки момиченца в съседния лазарет привлякоха вниманието й. Вратата беше полуотворена, така че тя можеше да присъствува на сцената, без да бъде забелязана. Доста весела стая бе този бял лазарет с бели стени, с четири легла с бели завески. Слънчеви лъчи позлатяваха тази белота, сякаш лилии цъфтяха в топлата атмосфера. На първото легло вляво тя много добре позна Мадлен, момиченцето, което и преди бе видяла как, оздравяло вече, ядеше филийки с конфитюр в деня, когато бе довела Виктор. Поразена от алкохолизма на родителите си, Мадлен често боледуваше, беше толкова малокръвна, слаба и бледа, че с големите си като на зряла жена очи приличаше на изписана върху църковен прозорец светица. Беше на тринадесет години, вече съвсем сама в света, майка й бе умряла пияна една вечер, когато я ритнал в корема мъжът, който не искал да й плати шест су, както се •били уговорили. Та именно тя, облечена в дълга бяла нощница, коленичила по средата на леглото си с разплетена руса коса върху раменете, учеше как да се молят трите малки момичета от другите три легла.

— Скръстете така ръцете си, разтворете широко сърцата си…

Трите малки момичета също бяха коленичили по средата на чаршафите си. Двете бяха между осем и десет години, третото нямаше пет. Със скръстени ръце, със сериозни и захласнати лица и с тези дълги бели ризи те приличаха на ангелчета.

— И ще повтаряте след мене това, което аз ще казвам. Слушайте добре… Господи, възнагради господин Сакар заради неговата доброта, надари го с дълъг и щастлив живот.

След това с херувимски гласчета, с очарователно детско заекване, четирите момиченца заедно повториха думите, изцяло захласнати в религиозен екстаз:

— Господи, възнагради господин Сакар заради неговата доброта, надари го с дълъг и щастлив живот.

Госпожа Каролин, възмутена, щеше да скочи и да влезе в стаята, за да накара децата да млъкнат, за да им забрани да правят това, което считаше за богохулна и жестока игра. Не, не! Сакар нямаше право да бъде обичан, детството на тези момичета се опетняваше, като ги оставя да се молят за неговото щастие. После изтръпна и се спря, сълзи изпълниха очите й. Защо да споделя обидата си, гнева от своя опит с тия невинни същества, които още не знаеха нищо за живота? Нима не е бил добър към тях Сакар, човекът, който до известна степен беше създателят на този дом и който им е изпращал играчки всеки месец? Обзе я дълбоко вълнение, припомни си извода, че няма човек, поставен на подсъдимата скамейка, който освен всичките злини, които е причинил, да не е извършил и много добрини, И докато момиченцата отново подхващаха молитвата си, тя си тръгна, като в ушите й все още звучаха тия ангелски гласчета, които призоваваха небето да благослови безсъвестния и злокобен човек, чиито престъпни ръце бяха разорили един свят.

Когато най-сетне слезе от фиакъра на булевард „Пале“, пред затвора, тя забеляза, че в своето вълнение беше забравила в къщи букета карамфили, приготвен още сутринта за брат й. Пред вратата стоеше цветарка, продаваше малки букети от рози за две су; тя купи един и Амлен, който обожаваше цветята, се усмихна, когато му разказа за своята разсеяност, макар че този ден го намери тъжен. Отначало, в първите седмици на арестуването му, той не можеше да повярва, че има сериозни обвинения срещу него. Струваше му се, че ще се защити лесно: бяха го назначили за председател въпреки желанието му, не беше взимал участие в нито една от финансовите операции, почти винаги отсъствуваше от Париж и не можеше да упражнява никакъв контрол. Обаче разговорите с неговия адвокат, уморителните и безуспешни постъпки на госпожа Каролин, за които тя му разказваше, го караха да вижда опасните отговорности, които го застрашаваха. Щяха да го държат солидарен и за най-малките извършени нарушения на закона, никога нямаше да допуснат, че не е знаел за нито едно от тях. Сакар го въвличаше в едно безчестно съучастничество. И тогава благодарение на вярата си, на леко наивната си вяра на католик, проповядваше примирение, в душата му настъпи успокоение, което учудваше сестра му. Когато идваше при него отвън след мъчително обикаляне из това толкова неспокойно и толкова жестоко човечество на свобода, тя се изненадваше, като го виждаше спокоен и усмихнат в голата килия, в която като голямо набожно дете беше заковал четири ярко нарисувани религиозни картини около едно малко разпятие от черно дърво. Когато се отдаде в ръцете на бога, човек престава да се бунтува и всяко незаслужено страдание е залог за спасение. Понякога само тъгуваше за злополучното спиране на големите му работи. Кой ще поеме неговото дело? Кой ще продължи възкресяването на Ориента, толкова успешно започнато от Генералната компания на обединените параходства и от Дружеството на сребърните мини в Кармел? Кой ще построи мрежата от железопътни линии от Бурса до Бейрут и до Дамаск, от Смирна до Трапезунд — цялото това младо кръвообращение във вените на стария свят? Впрочем той все още вярваше и казваше, че започнатото дело не може да умре, изпитваше само мъка, че не е вече онзи, когото бог беше избрал да го извърши. Гласът му биваше най-вече съкрушен, когато се питаше за каква грешка бог бе го наказал да не учреди голямата католическа банка, предназначена да преобрази модерното общество, това съкровище на гроба господен, което ще създаде кралство на папата и което в края на краищата ще обедини в една-единствена нация всички народи, като изтръгне от евреите неограниченото господство на парите. Той предричаше също тази банка за неизбежна и непоклатима; заявяваше, че Праведникът с чисти ръце ще я основе един ден. Но този следобед изглеждаше загрижен, навярно поради това, че спокойствието му бе нарушено, защото, предупреден, че ще бъде подведен като виновен, беше помислил, че никога след излизането си от затвора ръцете му няма да бъдат достатъчно чисти, за да поеме отново великото дело.