Емил Зола - Пари

— Никога, бих предпочела да дам себе си, тялото си!

Но в този момент трябваше да прекратят разговора. Госпожа Каролин почука и влезе. Пристигаше развълнувана и остана изумена от сцената, в която попадаше. С една дума помоли графинята никак да не се притеснява; щеше да си отиде, ако тя с умолителен жест не бе я задържала, и затова остана неподвижна в дъното на стаята, сякаш не съществуваше.

Буш слагаше вече шапката си, а Леонида, чувствувайки се все по-неудобно, се насочи към вратата.

— Значи, госпожо, не остава нищо друго, освен да си тръгнем…

Обаче не си тръгваше. Повтори цялата история в още по-срамни подробности, сякаш искаше да унизи пак графинята пред новодошлата — дамата, която той се преструваше, че не познава, какъвто му бе навикът в служебните си отношения.

— Сбогом, госпожо, оттук ние отиваме в прокуратурата. Подробностите по делото ще се появят във вестниците след три дни, не по-късно. По ваше желание.

Във вестниците! Чудовищен скандал върху самите развалини на нейния дом! Не беше ли достатъчно, че видя да се превръща в прах древното богатство, та трябваше да потъне всичко в кал! О, поне честта на името да бъде спасена! И с машинално движение тя отвори касетката. Блеснаха обеци, гривни и три пръстена с брилянти и рубини, антична изработка.

Буш пъргаво се бе приближил. Очите му се омилостивиха, станаха гальовно нежни.

— О, няма за десет хиляди франка!… Позволете да погледна.

И той вече вземаше едно по едно бижутата, обръщаше ги, повдигаше ги нагоре с дебелите си пръсти, любовно разтреперани от сладострастие към скъпоценните камъни. Възхищаваше го като че ли най-вече чистотата на рубините. А и тия стари брилянти, макар понякога да са несръчно шлифовани, са прекрасни като бистра вода!

— Шест хиляди франка! — каза той с гласа на оценител при продажби на търг, скривайки вълнението си под тази цифра на обща оценка. — Смятам само камъните, обковките са годни за претопяване. В края на краищата ще се задоволим с шест хиляди франка.

Но тази жертва беше много тежка за графинята. Тя отново се разяри, взе бижутата и ги стисна в сгърчените си длани. Не, не! Беше много силно да се иска от нея да хвърли в бездната и тия няколко скъпоценни камъка, които е носила майка й и които дъщеря й трябваше да носи в деня на сватбата си. Парещи сълзи бликнаха от очите й, потекоха по бузите й с такава трагична мъка, че Леонида, разчувствувана и съкрушена от състрадание, започна да дърпа Буш за редингота, за да го принуди да тръгнат. Тя искаше да си отиде, неприятно и беше вече, че причиняват такава мъка на бедната стара дама, която изглеждаше толкова добра. Но Буш много хладнокръвно наблюдаваше сцената, уверен, че сега всичко ще отнесе, знаейки от дългата си практика, че избликът на сълзи у жените означава прекършване на волята; и чакаше.

Може би ужасната сцена щеше да продължи, ако в този момент не се чу далечен, заглушен от ридание глас. Беше Алис, която викаше от дъното на алкова:

— О, мамо, тия хора ме убиват! Дан им всичко, нека отнесат всичко!… О, мамо! Да се махнат, убиват ме, убиват ме!

И графинята направи жест на отчаяние, жест, с който искаше да каже, че би дала и живота си. Дъщеря й бе чула. Дъщеря й умираше от срам. И тя, след като хвърли бижутата на Буш, едва му остави време да сложи на масата в замяна на тях разписката на графа — и го изблъска навън след Леонида, която вече бе изчезнала. После отвори алкова, строполи се върху възглавницата на Алис и двете, покрусени и сломени, заплакаха.

В един момент възмутената госпожа Каролин щеше да се намеси. Трябваше ли да остави подлеца да ограби така двете бедни жени! Но като чу отвратителната история, какво можеше да направи, за да предотврати скандала? Нали знаеше, че Буш е способен да отиде докрай в заплахите си. Самата тя стоеше засрамена пред него, чувствуваше се негова съучастница поради тайните, които ги свързваха. Ах, какви страдания, какви мръсотии! Обземаше я безпокойство — защо бе дотичала тук, щом не можеше нито да каже една дума, нито да окаже помощ? Всичко, което идваше на устните й — въпросите, обикновените намеци по отношение на вчерашната драма, й се виждаше оскърбително, опетняващо, неподходящо да се изрече пред жертвата, която все още блуждаеше, бореше се със смъртта след опетняването. И каква помощ би дала, която да не се окаже унизителна — нима тя също не бе разорена и дори без средства до края на процеса? Най-сетне тя се приближи до тях с насълзени очи и разтворени обятия, разтреперана цялата от безкрайно съжаление и силно разнежваме.