— Ах, госпожо — започна да обяснява Марсел, чието приятно лице дори и сега, след катастрофата, оставаше свежо и засмяно, — вие не можете да си представите как се промени мама! Тя, която бе толкова предвидлива, толкова пестелива, страшилището на прислужничките, защото вечно бе по петите им, за да проверява техните сметки, тя именно започна да говори само за стотици хиляди франкове, тя подбуждаше татко, да! Всъщност той не беше толкова смел, бе готов да слуша чичо Шав, ако тя не го бе подлудила със своята мечта да пипне голямата печалба, милиона… Най-напред те се увлякоха, като четяха финансовите вестници; татко се пристрасти пръв и дори в началото играеше скришом; после, когато и мама се включи, след като дълго време като благоразумна домакиня злословеше срещу борсовата игра, огънят се разпали, но не за дълго. Възможно ли е жаждата за печалба да променя до такава степен честните хора?
Намеси се и Жордан, който се развесели, като си представи фигурата на чичо Шав, чието име бе споменала жена му.
— Само да бяхте видели спокойствието на чичото сред всички тия катастрофи! Той ги беше предвидил, сега тържествуваше, стегнат в колосаната си яка… Нито един ден не бе отсъствувал от Борсата, нито един ден не бе престанал да играе на дребно в брой, напълно доволен, че отнася спечелените петнадесет до двадесет франка всяка вечер, подобно на добър чиновник, който честно е изпълнил задачата си в работния ден. Около него милионите струяха от всички страни, огромни състояния се трупаха и се разсипваха за два часа, златото се лееше с пълни ведра сред трясъка на гръмотевици, а той продължаваше да печели безстрастно своето дребно съществуване — своята дребна печалба за дребните си пороци. Това е най-хитрият от хитреците и хубавите момичета от улица „Нолет“ си получаваха сладкишите и бонбоните.
Шеговитият намек за похожденията на капитана разсмя двете жени. Но веднага пак ги обзе тревогата по създаденото положение.
— Уви, не — заяви госпожа Каролин, — не ми се вярва вашите родители да могат да получат нещо срещу своите акции. Струва ми се, че това е краят. Сега те вървят по тридесет франка, ще спаднат до двадесет франка, до сто су… Боже мой! Какво ще стане с тия нещастни възрастни хора, привикнали на охолен живот?
— Ами ще трябва да се грижим за тях… — отвърна непринудено Жордан. — Ние не сме още много богати, но в края на краищата моята работа тръгна и няма да ги оставим на улицата.
Щастието му се беше усмихнало. След толкова години упорит труд неговият първи роман, печатан най-напред на подлистници в един вестник, после издаден в книга от един издател, изведнъж пожъна голям успех; беше спечелил няколко хиляди франка, отсега нататък за него се бяха отворили всички врати и затова гореше от желание да седне да пише, уверен, че ще спечели пари и слава.
— Ако не можем да ги вземем при нас, ще им наемем малко жилище. Ще ги наредим някак си, бога ми!
Загледала се в него с безкрайна нежност, Марсел леко изтръпна, разчувствувана.
— О, Пол, Пол, колко си добър — каза тя и се разплака.
— Успокойте се, дете мое, моля ви — повтори усърдно няколко пъти изненаданата госпожа Каролин. — Не трябва да се измъчвате така!
— Оставете ме, не за това се измъчвам… обаче наистина е много глупаво всичко, което стана! Питам ви аз накратко, като омъжена за Пол, нима мама и татко не трябваше да ми дадат зестрата, която винаги ми бяха обещавали? Под предлог, че Пол нямал пукната пара и че аз правя глупост, като държа на обещанието си, те не дадоха нито един сантим! О, а ето докъде стигнаха днес! Добре щеше да им дойде моята зестра, ако борсата не беше изяла и нея!
Госпожа Каролин и Жордан не можаха да не се засмеят. Но Марсел не се утеши, заплака още по-силно.
— Все пак това не е всичко… Когато Пол беше беден, аз имах една мечта. Да, като във вълшебните приказки, въобразих си, че съм принцеса и един ден ще занеса на моя разорен принц много, много пари, за да му помогна да стане голям поет. Но ето че той няма нужда от мене, ето че вече съм само бреме с моите родители! Той ще се тормози, ще трябва да прави всички подаръци… Ах, как се измъчва сърцето ми!
Той горещо я прегърна.
— Какво ни разправяш ти, малка глупачке! Нима жената трябва да дава нещо? Ами че ти сама себе си даваш, твоята младост, твоята нежност, твоето хубаво настроение, а в света няма принцеса, която може да даде повече!
Тя веднага се успокои, щастлива, че е толкова обичана, намирайки, че наистина е била много глупава, като е плакала.
Читать дальше