Емил Зола - Пари

Една сутрин госпожа Каролин видя под навеса в градината двете жени да перат бельото си. Старата готвачка, почти немощна, не можеше вече много да им помага, а през последните студове дори те трябваше да се грижат за нея. В същото положение бе и нейният мъж, едновременно портиер, кочияш и лакей — той с голяма мъка метеше къщата и едва крепеше стария кон, залитащ и грохнал като него. Така тези две дами решително се бяха заели сами с домакинството си — момичето изоставяше понякога акварелите си, за да направи постните супи, с които оскъдно преживяваха и четиримата, майката изчистваше от прах мебелите, кърпеше дрехите и чорапите, втълпила си скъперническата мисъл, че по-малко се хабят метличките от пера, иглите и конците, откакто лично вършела тези работи. Обаче когато трябваше да посрещнат някого, двете се разтичваха, хвърляха престилките си, бързо се измиваха и се преобразяваха в господарки на дома с бели, нежни ръце. Навън те не бяха променили държането си, честта им бе запазена: купето излизаше винаги изискано впрегнато, за да развежда графинята и дъщеря й; през зимата два пъти месечно даваха вечеря на обичайните си гости, без на масата да има един сервиз по-малко, а в канделабрите да липсва една свещ. И трябваше като госпожа Каролин човек да ги гледа отгоре, за да разбере с какъв страшен глад се изкупваше през следващите дни целият този декор, тази лъжлива фасада на изчезналото богатство. Когато ги видеше в дъното на влажната шахта, образувана между съседните къщи, как печално се разхождат под зелените стволове на вековните дървета, тя изпитваше огромно състрадание, отдръпваше се от прозореца и сърцето и се късаше от угризение, сякаш се чувствуваше съучастница на Сакар, виновника за тяхната мизерия.

После, една друга сутрин, госпожа Каролин изпита една по-непосредствена, още по-болезнена мъка. Съобщиха й, че Дьожоа иска да я посети, и тя се приготви да го посрещне храбро.

— Е добре, бедни мой Дьожоа…

Но млъкна изплашена, като забеляза колко е пребледнял бившият куриер. Очите му изглеждаха угаснали на посърналото му лице. Този много едър човек се беше смалил, сякаш превил се одве.

— Не бива така да се обезкуражавате заради загубата на тези пари.

След тия нейни думи той заговори бавно:

— О, госпожо, не заради това… Разбира се, в първия момент тежко понесох удара, защото бях свикнал с мисълта, че сме богати. На човек главата му се замайва като от пиене, когато печели… Боже мой, та аз вече се бях примирил и реших отново да започна да работя и щях толкова много да работя, че да възстановя сумата… Но вие не знаете…

Едри сълзи потекоха по бузите му.

— Вие не знаете… Тя си отиде.

— Отишла си, коя си е отишла? — попита госпожа Каролин с изненада.

— Натали, моята дъщеря. Сватбата не стана, тя се разяри, когато чичо Теодор дойде да ми каже, че неговият син дълго време бил чакал и щял да се ожени за дъщерята на една търговка, която ще му донесе близо осем хиляди франка зестра. Разбирам я — разярила се е при мисълта, че няма вече пари и че ще остане мома. Но аз толкова я обичах! Дори и през миналата зима пак ставах през нощта, за да я завивам. И от тютюна се отказах, за да може тя да има по-хубави шапки; аз й бях като майка, отгледах я и единствената радост в живота ми беше да я гледам в нашето малко жилище.

Сълзите му го задавяха, той ридаеше.

— Всъщност това е грешка на моята амбиция… Ако бях продал още когато моите акции ми осигуряваха шестте хиляди франка за зестрата, тя щеше сега да бъде омъжена. Само че, нали знаете, курсът продължаваше да се покачва и аз помислих за себе си; отначало ми се поиска шестстотин, после осемстотин, после хиляда франка рента; още повече че малката щеше да наследи тези пари по-късно… Като си помисля само, че в един момент при курс три хиляди аз съм имал в ръцете си двадесет и четири хиляди франка, с които да осигуря зестрата от шест хиляди франка, а за самия себе си рента от деветстотин франка. Ама не! Поиска ми се хиляда и това бе глупостта! А сега акциите не струват повече от двеста франка… О, това е моя грешка, по-добре е било да съм се хвърлил във водата!

Госпожа Каролин, много развълнувана от неговата мъка, чакаше той да се поуспокои. Но все пак поиска да узнае:

— Отишла си е, бедни ми Дьожоа, как така си е отишла?

Той се смути, лека червенина се появи по бледото му лице.

— Да, отиде си, изчезна от три дни. Беше се запознала с един господин, точно срещу нас! О, много изискан господин на около четиридесет години… Тя избяга…