Роджър Зелазни - Пясъчни врати

Продължих нагоре, изкатерих близкия корниз и се наместих на ръба.

— Добър вечер, професоре.

— Здрасти, Фред. Ти си, нали? Прекрасна нощ. Надявах се да прескочиш насам. Пийни си.

— Не понасям алкохол — отвърнах. — Почти не пия.

— Случаят е специален.

— Е, тогава съвсем мъничко. — Поех бутилката и отпих глътка.

— Чудесно — рекох. — Какво е? И какъв е случаят?

— Коняк — пазя го от двайсет години. Специално за тази нощ. Звездите най-сетне изминаха огнения си път и заеха нужните места, изпращайки ми добри предзнаменования.

— За какво говорите?

— Излизам в пенсия, отказвам се от тази отвратителна надпревара.

— О, поздравления. Не бях чул.

— Така беше замислено — от мен. Не мога да търпя онези официални изпращания. Останаха още няколко дребни неща за довършване и след това заминавам. Другата седмица.

— Надявам се да прекарате добре. Рядко се случва да срещнеш човек със сходни интереси. Ще ми липсвате.

Той отпи от бутилката, кимна и потъна в мълчание. Запалих цигара, погледнах към спящия град и нагоре към звездите. Нощта беше хладна, вятърът — твърде влажен. Уличният шум бе съвсем спорадичен. Само от време на време някой любознателен прилеп закриваше с крилете си съзвездията.

— Алкаид, Мизар, Алиот — промърморих аз, — Мегрез, Фекда…

— Мирак и Дубхе — допълни той, завършвайки звездите от Голямата мечка, с което доста ме изненада — както, че беше чул, така и че знаеше имената на останалите звезди.

— Все на същите места, където ги оставих преди много години — продължи той. — Имах странно усещане — цяла вечер се опитвам да го анализирам. Случвало ли ти се е да си спомниш за някое събитие от миналото, което изведнъж става толкова ярко, че всичко възникнало след него започва да наподобява мимолетен сън — сякаш е станало с някой друг?

— Не — признах.

— Някой път, когато ти се случи, спомни си този коняк — каза той, отпи поредната глътка и ми подаде бутилката.

Последвах примера му.

— Да знаеш само как се влачат тези безкрайни дни. Стъпка по стъпка. Светът се променя толкова неусетно. Космически пътешествия, подводни градове, успехите на медицината — даже първият контакт с извънземните — толкова много неща, а в действителност сякаш нищо не се е променило. Къде са онези грандиозни революционни промени? Едва си тръгнал по пътя и вече е време за заслужена почивка. Можеш да размишляваш колкото си искаш. Да си спомняш младостта, да се любуваш на звездите. Всичко, което е станало, е като мираж. Два различни свята, Фред, два съвършено различни свята — и онзи юноша въобще не е усетил кога е пристъпил от единия в другия… Тази мисъл не ми дава покой цяла вечер.

— А тя приятна ли е, или не?

— Сам не зная. Още не съм стигнал до емоционалната страна на въпроса.

— Нали ще ми съобщите, ако стигнете до някакъв извод? Определено ме заинтригувахте.

Професорът се разсмя. Аз също.

— Едно нещо не мога да си обясня — подхвърлих тогава. — Че не се отказахте от катеренето.

Той помисли малко, сетне отвърна:

— За катеренето… Тук случаят е особен… Беше модерно, когато бях млад, а и го правех по-добре от другите. Продължих и след като завърших, но постепенно взех да разреждам. Нали знаеш — какво ще кажат другите и прочее. От време на време обаче ме хващаха лудите и се юрвах по покривите. Взимах си отпуск за ден-два и отивах в някой град с по-интересна архитектура — с кули, стръмни покриви, такива работи.

— Акрофилия — произнесох обречено.

— Така де. Названието обаче не обяснява всичко. Никога не съм разбирал защо го правя. И сега не разбирам. Дори успях да спра — за известно време. Хормоналните промени на средната възраст. Сетне дойдох тук да преподавам. Чух за теб и пак взех да мисля за покривите. Сигурно съм прекарал повече време в размишления защо хората спират да се катерят, отколкото каква е причината да започнат.

— Изглежда ми напълно естествено.

— Аха.

Отново си подадохме бутилката. Този път бях съвсем скромен, усещайки, че наближавам границата. Той махна с халтав жест към небето и произнесе:

— За дамата със загадъчната усмивка.

— За перлите на империята — добави след малко, обръщайки се към друг участък от небосвода. Не този, който трябва, но това едва ли имаше значение. Той се облегна назад, запали цигара и произнесе замислено:

— Интересно, колко чифта очи имат онези, които сега разглеждат „Мона Лиза“? А може би са фасетъчни? Неподвижни? С какъв цвят?

— Само един. И вие го знаете. Светлокафяви — така поне изглеждаха на снимките.