Роджър Зелазни - Пясъчни врати

Колкото по-дълбоко потъваш в миналото, толкова по-интересно ти става.

Вероятно имат право онези, които твърдят, че скалната живопис се е родила в епохата на триглотидите, когато новоизпеченият художник се настанявал на мястото, използвано за тоалетна. Нещо като еволюирал метод за маркиране на собствена територия. Колкото по самовлюбен е един художник, толкова по-нависоко по скалите е готов да се изкатери, за да остави примерни образци от своето творчество — струва ми се, че тази максима важи и в наши дни.

Неведнъж съм се замислял за онзи младеж от времето на мастодонтите, който пръв е спрял край някоя подходяща скала и е започнал да я разглежда с интерес. Що за първичен импулс го е подтиквал да задраска нагоре с камък, или заострена кост в ръка? И най-вече — какво е чувствал в онзи момент? Каква е била обществената реакция? Може би съплеменниците му са се захванали да пробиват нужното количество дупки в черепа му, за да изпуснат отвътре злите духове, които са го обладали? Или дръзката инициатива е била подхваната и от други, чиито творчески способности са дремели, очаквайки този първи съкровен миг на прозрението? Според мен никой не е в състояние да даде верен отговор на тези въпроси. Трудно ми е да остана равнодушен.

Та както казвах, този следобед се занимавах с фотографиране, разкопки и ръчно копиране на рисунки. Дори открих някакъв предмет, който наподобяваше притъпено каменно длето. Нищо интересно не се случи и на идната утрин, макар че продължих да копая дълго след часа, който си бях набелязал.

Скрих се на сянка, за да се погрижа за плюските и да възстановя нарушената си водна обмяна, докато нанасях бележките от деня. Трябва да е било малко след три следобед, когато един въздушен скутер прелетя недалеч от мен, после свърна обратно и взе да се спуска. Бях обезпокоен, тъй като не разполагах с никакво официално разрешение за онова, което вършех. На всички документи, визи, паспорти и прочие бях регистриран като „турист“. Дори нямах представа дали ми е необходимо подобно разрешение, въпреки че го подозирах. Така е, от малък ненавиждам бюрокрацията и все гледам да я заобикалям. Засенчих с длан очи, следейки бръмчащото метално хвъркато, докато обмислях как най-бързо да обясня на представителите на властта, че съм само един скромен, законопослушен гражданин. По-добро от лъжата няма, рекох си аз.

Скутерът се приземи и изплю двама души. Нищо представително или официално нямаше във вида им, но съдейки от обстоятелствата, те бяха тъкмо такива и аз се изправих да ги посрещна. Първият беше горе-долу мой ръст, но с масивно телосложение и начеваща плешивина. Лицето му беше зачервено и покрито с пот. Другият бе малко по-висок, една идея по-мургав и току отмяташе немирния кестеняв кичур, който му падаше в очите. Движеше се грациозно като спортист във върхова форма. И двамата носеха градски чепици и липсата на шапки, които да ги пазят от безмилостното слънце, ми се стори озадачаваща.

— Ти ли си Фред Касиди? — попита първият, като спря на няколко крачки от мен и огледа изкопа.

— Да. Аз съм.

Той измъкна безупречно изгладена дантелена кърпичка и попи лицето си с нея.

— Намери ли каквото търсеше?

— Не търсех нищо особено — рекох аз. Той се засмя.

— Като гледам, май си свършил ужасно много работа, без да търсиш нищо.

— Това са разкопки — рекох помирително.

— С каква цел?

— Защо по-добре не ми кажете кои сте и за какво ви е да знаете?

Той игнорира въпроса ми и се приближи до изкопа. Заобиколи го, като спря на няколко места, за да го огледа внимателно. През това време вторият се пъхна под моята тента. Викнах му да внимава, но той сграбчи раницата ми и я изтърси на земята.

Отваряше несесера, когато дотичах при него. Дръпнах го за ръката, но той я освободи с рязко движение. Когато опитах отново, ме блъсна и аз тупнах в прахта. Малко преди това бях стигнал до извода, че не са ченгета.

Вместо да се надигам за повторен опит аз го изритах в пищяла с подметката на тежката си обувка. Не беше толкова впечатляващо, колкото когато уцелих Пол Байлер в слабините, но свърши същата работа. Скочих на крака и му фраснах един къс ляв в ченето. Той се строполи и не помръдна. Не беше лошо за един-единствен удар. Де да можех да го повторя без камък в юмрука!

Триумфът ми продължи само няколко секунди. Веднага след това върху гърба ми се стовари цял чувал с оловни гюлета — във всеки случай, такова беше усещането.

Бях нападнат отзад — меко казано доста неспортсменска проява. Изглежда здравенякът беше далеч по-чевръст, отколкото ми се стори на пръв поглед, и докато извиваше ръката ми, а с другата ръка теглеше косата ми назад, започнах да осъзнавам каква значителна част от телесната му маса е образувана от мускули.