Роджър Зелазни: Пясъчни врати

Лежах върху наклонения покрив под сянката на стряхата, използвайки лявата си ръка за възглавница, и докато погледът ми се мержелееше из синевата, неусетно долових някаква странна симетрия сред облаците над мен, нещо като мигновено послание с изящен ръкопис:

„ПОДУШИ ЛИ МЕ, ДЕД?“

Само след секунда надписът беше изчезнал. Свих рамене. После, да си призная, неусетно задуших лекия ветрец, излязъл над покривите.

— Съжалявам — промърморих по-скоро на себе си. — Никакви особени миризми.

Прозях се и се протегнах. Трябва да съм задрямал, реших аз, и последната сцена е била от края на съня. По-добре, че не си спомням останалото. Погледнах часовника. Стрелките неумолимо сочеха, че съм закъснял за назначената среща. Е, може и да не е съвсем верен. Отдавна не бях го сверявал.

Плъзнах се надолу, опрях крака в корниза, предназначен да задържа снега на покрива, и се хванах за стряхата. Площадът, от височината на петия етаж, изглеждаше като етюд в зелено и бетон, с ярки и тъмни петна, пъплещи миниатюрни човешки фигури и щръкналият подобно на фалически символ фонтан, чийто порутен далечен край сякаш е бил обстрелван с право мерене. Срещу фонтана се издигаше Джеферсън хол, където на третия етаж се намираше кабинетът на моя нов ръководител, Денис Уексрот. Потупах се по задния джоб — картонът със седмичната програма си беше на мястото. Хубаво.

Да се спусна долу, пресека площада и изкатеря стълбите, изглеждаше безсмислена загуба на време, след като вече съм набрал височина. И макар разходките по покривите преди залез-слънце да се смятат за нарушение на установените правила и университетски традиции, да не говорим за естетическата страна на въпроса, бях изкушен от мисълта, че няма да е никак трудно — за мен — да се добера до нужното здание, без да прибягвам до заобиколния път.

Тръгнах по стрехата, докато стигнах далечния й край, откъдето скочих върху плоския покрив на библиотеката. Не беше високо — само пет-шест фута. Продължих нататък, като се прехвърлях от покрив на покрив, заобикалях комините, разходих се — досущ като Квазимодо — по църковния корниз, спуснах се по една водосточна тръба, още един корниз, сетне големия дъб и накрая тясната площадка на третия етаж, където се наложи да призова на помощ целия си опит и умение. Великолепно! Трябва да съм спестил най-малко десетина минути.

Задоволството ми нарасна двойно, когато надникнах през прозореца и установих — по стенния часовник, — че имам на разположение цели три минути.

Главата на Денис Уексрот, увенчана с изцъклени очи и широко отворена уста, се повдигна бавно от разтворената на бюрото папка, завъртя се към мен, за миг застина в нерешителност, а после повлече след себе си и останалата част от тялото.

Погледнах през рамо назад, в желанието си да разбера какво го е впечатлило толкова, но в този миг той вдигна прозоречната рамка и ме запита сподавено:

— Господин Касиди, какво, по дяволите, си мислите, че правите?

Беше се вкопчил в перваза, сякаш от това му зависеше живота.

— Чаках да ме поканите — подхвърлих. — Вярно, че малко съм подранил за срещата.

— Знаете ли какво, искам веднага да се върнете по обратния път, да слезете долу и да дойдете тук като…

Не! Почакайте! Току-виж съм станал съучастник в убийство! Влизайте веднага!

Той ми направи място и аз скочих в стаята. Отказа да поеме ръката ми, макар че я избърсах старателно в панталоните.

— Не знаете ли, че катеренето по сградите е забранено? — произнесе натъртено.

— Чувал съм. Но ако питате мен, повечето забрани са чиста формалност. Иначе какво ще правят чиновниците…

— Вие! — почти извика той. — Вие сте причината за тази забрана! Може и да съм нов тук, но поне що се отнася до вас положих усилия да се запозная с всички подробности.

— Да ви призная, досега никой не ми е правил забележка за това. Стига, разбира се, да не се набивам много в очите…

— Акрофилия! — изсумтя той и хлопна папката на бюрото. — Зная, че на времето, чрез подкуп или измама, сте спечелили благоразположението на някое изкуфяло медицинско светило, поради което не само са отменили наложеното ви наказание, ами сте се превърнали в нещо като местна знаменитост. Току-що препрочитах досието ви. Приличаше ми на боклукчийско кошче. Но да знаете, че на мен тия не ми минават. И не намирам номерата ви за особено забавни.

Вдигнах засрамено рамене.

— Обичам да се катеря, вярно. Харесва ми да гледам на света отвисоко. Никога не съм твърдял, че е забавно, нито съм подкупвал доктор Марко.