Роджър Зелазни: Пясъчни врати

— Добре, Фред — каза той с гласа, който използваше по време на лекции. — Не съм чак такъв глупак. Печелиш. Послушай ме. Това, което ти казах, е самата истина. Това нещо ми е нужно. Нямаше да се държа така, ако не беше толкова важно. Кажи ми, моля те — беше ли искрен с мен?

Лицето ми още гореше от плесниците. Не изпитвах особено благоразположение. От друга страна, нищо чудно онзи модел наистина да означава толкова много за него, след като постъпваше така. А и нищо нямаше да спечеля, ако скрия.

— Напълно — рекох.

— И нямаш ни най-малка представа къде може да е?

— Никаква.

— Възможно ли е някой да го е взел?

— Не е изключено.

— Кой?

— Който и да било. Идвал си у нас на купон. Понякога се събират по трийсет-четирийсет души.

Пол кимна и стисна зъби.

— Е, добре. Вярвам ти. Опитай се да помислиш. Можеш ли да си спомниш нещо — дори най-малката подробност, която да ни отведе при камъка?

Поклатих глава.

— Съжалявам.

Той въздъхна. Едва сега зърнах торбичките под очите му. Беше разчорлен.

— Както и да е. Тръгвам си. Предполагам, че възнамеряваш да повикаш полиция?

— Ами да.

— Знам, че не съм в положение да моля за услуги, нито да те заплашвам. Приеми го като нещо по средата. Не го прави. И без тях си имам достатъчно ядове.

Той се обърна.

— Почакай.

— Какво?

— Може би ако ми кажеш какъв е проблемът…

— Не. Не можеш да ми помогнеш.

— Ами ако проклетият камък изникне отнякъде? Какво да правя с него?

— Ако се случи нещо подобно, прибери го на сигурно място и си затваряй устата. Ще ти се обаждам от време на време. Тогава ще ми кажеш.

— Защо е толкова важен за теб?

Той промърмори нещо нечленоразделно и изчезна.

Някой или нещо прошепна зад гърба ми:

— ВИЖДАШ ЛИ МЕ, РЕД?

Обърнах се, но там нямаше никой. Ушите ми звънтяха от кратката боксова среща. Реших, че денят е от отвратителните и се изкатерих на покрива да обмисля случилото се. Някъде в късния следобед над мен увисна хеликоптер на пътната служба — изглежда ме бяха взели за потенциален самоубиец. Викнах на пилота, че ще сменям пукната керемида и с това интересът му към мен приключи.

Случки и образи… в неспирния ход на времето…

— Аз наистина ти звънях. Три пъти — рече той. — Никакъв отговор.

— Защо не прескочи към мен?

— Тъкмо се канех. Но ти ме изпревари.

— Обажда ли се в полицията?

— Не. Трябва да мисля и за жена си. Не съм сам — като теб.

— Аха.

— Ти звъня ли им?

— Не.

— Защо?

— Не зная. Сигурно първо искам да разбера какво става с него.

Хал кимна. Лицето му бе досущ като моето — покрито със синини и ожулвания.

— И смяташ, че аз знам нещо, така ли?

— Точно така.

— Е, не знам нищо — рече той, отпи от чая и сви болезнено устни. — Звънна, отворих му и той нахлу. Засипа ме с въпроси за тъпия камък. Казах му всичко, което си спомням, но не беше достатъчно. Тогава започна да ме блъска.

— И после какво стана?

— Спомних си още подробности.

— А-ха. Като например — че бил у мен, което не е вярно. Затова пък той те остави и дойде да блъска мен.

— Не! Въобще не беше така! Казах му истината. Че съм го оставил при теб. Нямам ни най-малка представа какво е станало след това с него.

— И къде точно го остави?

— За последен път го видях на бюрото.

— Защо не го взе, когато си тръгваше?

— Не зная. Втръснало ми беше да го гледам.

Той се надигна, направи няколко крачки из стаята и погледна през прозореца. Мери беше на лекции, също както в следобеда, когато Пол бе пристигнал за неочаквания и доста разгорещен разговор с Хал.

— Хал — рекох, — ще се закълнеш ли, че казваш истината и само истината?

— Нищо, освен нея.

— Сериозно?

Той се извърна, погледна ме и сведе очи.

— Ами… — поде малко колебливо, — той твърдеше, че нашият камък си бил негов.

Оставих „нашият“ без коментар.

— Бил е — кимнах. — Но аз бях там, когато ти го даде. От ръка на ръка.

Хал поклати глава.

— Не е толкова просто.

— Не е ли?

Той се върна и седна при вече изстиналия чай. Почука с пръсти по масичката, отпи нервно и ми хвърли неспокоен поглед.

— Не — рече. — Там е работата, че камъкът наистина беше негов. Спомняш ли си вечерта, когато ни го даде? Играхме на карти в неговата лаборатория и се задържахме до късно. Шестте камъка бяха подредени на една лавица. Зърнах ги още в началото и на няколко пъти го подпитвах за тях. Но той само се хилеше, въртеше глава със загадъчен вид и все променяше темата. Отпусна се чак късно вечерта, когато беше изпил доста.