Роджър Зелазни - Пясъчни врати

Отидох да проверя.

Спалнята изглеждаше малко по-добре от дневната, сигурно ентусиазмът на неканения посетител се беше поизпарил. Чаршафите бяха разкъсани, а матракът — преобърнат. Две от чекмеджетата на бюрото бяха извадени, но съдържанието им не беше изсипано на пода. Пресякох стаята и изтеглих най-горното.

Всичко си беше на място, дори парите. Върнах се в дневната, за да проверя в ботуша. Банкнотите не бяха пипнати.

— Браво, моето момче. А сега го хвърли насам — разнесе се познат глас, който някак не хармонираше със сцената.

Обърнах се и видях Пол Байлер, професор по геология, който току-що бе излязъл от моя килер. Ръцете му бяха празни, но едва ли се нуждаеше от оръжие, за да подкрепи заплахата си. Макар и нисък на ръст, той се отличаваше с мощно телосложение и неведнъж съм се впечатлявал от белезите, които украсяваха яките му юмруци. По произход австралиец, Байлер започнал кариерата си в разни забутани мини, едва по-късно получил научна степен по геология и физика и се отдал на преподавателска дейност.

Двамата бяхме в чудесни отношения, дори след като завърших курса по геология, без да се дипломирам. Познавахме се от няколко години. Не бях го виждал през последните две-три седмици, но дочух, че взел отпуск. Мислех, че не е в града.

— Пол, какво става тук? — попитах аз. — Само не ми казвай, че ти си причината за бъркотията.

— Ботуша, Фред. Просто ми подай ботуша.

— Ако си закъсал за пари, с радост ще ти услужа…

— Ботуша!

Подадох му го. Стоях и гледах, докато ровеше из банкнотите ми. Извади ги, погледна ги с презрително сумтене и ги захвърли на пода — заедно със злополучния ботуш.

Още не се бях съвзел от първоначалната изненада, когато той пристъпи към мен, сграбчи ме за раменете и ме запрати във фотьойла до прозореца.

— Не ми трябват парите ти, Фред — викна той, а очите му святкаха гневно. — Искам само това, което ми принадлежи. Внимавай, защото очаквам от теб искрен отговор. Знаеш ли за какво говоря, или не?

— Нямам и най-малката представа. Нито държа нещо твое. Можеше просто да ми позвъниш и да попиташ. Не беше нужно да нахлуваш тук, като някакъв…

Шамар през лицето. Не беше кой знае колко силен. Достатъчен, за да ме разтърси и да ме накара да млъкна.

— Фред — рече той, — мълчи и слушай. Ще отговаряш само като те питам. Запази коментарите за друг път. Бързам. Зная че лъжеш, защото вече се срещнах с твоя бивш съквартирант Хал. Той каза, че е у теб — оставил го, когато си тръгвал. Говоря за един от моделите на Звездния камък — същият, който той взе след оная игра на покер в моята лаборатория. Сега спомни ли си?

— Да. Ако се беше обадил… Той ме зашлеви отново.

— Къде е?

Поклатих глава, донякъде за да проясня мислите си.

— Ами… нямам представа.

Пол вдигна ръка.

— Чакай! Нека ти обясня! Хал държеше камъка в дневната — използваше го като преспапие. Сигурен съм, че го е взел заедно с останалите си вещи, когато се изнесе. Не съм го виждал от няколко месеца. Сигурен съм.

— Един от двама ви лъже. Но само ти си ми под ръка.

Той замахна да ме удари, но този път бях подготвен. Наведох се и го ритнах в слабините.

Гледката беше незабравима. Заслужаваше си, дори само заради преживяното досега. А и да си призная, беше ми за първи път. Искам да кажа, че досега не бях ритал никого в слабините. Логично следствие от постъпката ми беше да го заобиколя, докато стои превит насред стаята, и да го боцна с лакът в гърба. В този миг обаче не ми беше до логика. Страхувах се от него и не знаех колко дълго ще е в плен на това, което му бях причинил.

Стихията ми е другаде. По-добре да изчезна, отколкото да чакам продължението. Прескочих облегалката на фотьойла, стъпих върху перваза на прозореца и след секунда се озовах навън. Свих вляво по тесния корниз, протегнах ръце и увиснах на водосточната тръба.

Тук вече пътища много — нагоре и надолу. Но аз реших да остана, където си бях. Чувствах се в пълна безопасност.

Не измина много време преди от прозореца на стаята ми да се подаде познатата професорска глава. Той огледа корниза, впи очи в мен и изруга. Запалих цигара и го дарих с усмивка.

— Какво чакаш? — рекох. — Хайде, идвай. Може да си много по-силен от мен, но ако дойдеш насам, само един от двама ни ще се върне обратно. Площадката пред блока е бетонна. Хайде — ела да си побъбрим. Няма да ти взема много.

Той въздъхна дълбоко и пръстите му се вкопчиха в перваза. За миг дори ми се стори, че ще направи опит. Но погледът му се плъзна надолу и това реши нещата.