Роджър Зелазни: Пясъчни врати

Той смръщи вежди и се зае да изучава лицето ми.

— Имайки пред вид — продължих, — че ще ми бъдете ръководител още доста време, натрупаната информация ще ми е от полза.

Той се засмя.

— Блъфирате, Касиди.

— Веднага щом подпишете картона ми, ще ви освободя от досадното си присъствие.

— Не е необходимо да виждам проклетия ви картон — произнесе бавно той, — за да зная със сигурност, че няма да ви бъда ръководител „доста време“. Това е то, Касиди, край на играта.

Извадих картона и му го подадох. Той продължи да нарежда, без да му обръща внимание:

— Чудя се, как ли щеше да се чувства покойният ви чичо, ако само знаеше за деморализиращото ви поведение тук, в университета. Дали пък няма да се обърне в…

— Ами ще взема да го попитам, когато се върне — рекох. — Миналия месец, като ходих да го видя, още не се беше обърнал.

— Какво? Не разбирам…

— Чичо Алберт е един от късметлиите, замесени в миналогодишния скандал около „Дари ми още миг“. Спомняте ли си?

— Боя се, че не — поклати глава той. — Мислех, че чичо ви е умрял. А и как иначе, след като завещанието…

— Въпросът е от деликатно и малко философско естество — обясних аз. — Юридически той е мъртъв. Тялото му беше замразено и оставено на съхранение в криогенната компания „Дари ми още миг“. Само че съдържателите й се оказаха хора безскрупулни и се наложи да бъде преместен заедно с още петдесетина оцелели.

— Оцелели?

— Това, струва ми се, е най-точния термин. По списък, в „Дари ми още миг“ трябва да имат над петстотин клиенти, а в действителност били замразени петдесет. Икономисаните средства им донесли страхотна печалба.

— Не разбирам. Каква е съдбата на останалите?

— Части от тях се появили на черния пазар за органи. Още едно поле, където фирмата реализирала солидни приходи.

— Май си спомням нещичко. А какво е станало с… остатъците?

— Един от съпритежателите на фирмата имал погребално бюро. Така че в процеса на своята работа просто се освобождавал от ненужните тела.

— О! Виж ти… чакайте малко. Ами какво ще правят, ако някой дойде и поиска да види тялото на свой замразен роднина?

— Просто сменят табелката. Ако мислите, че може да се различи нещо през дебелия слой лед, лъжете се. Както казах, чичо Алберт беше един от малкото, които запазили с подобна цел. Винаги си е бил късметлия.

— Но все пак са ги разкрили?

— Неплатени данъци. Алчността погубва хората.

— Разбирам. Значи напълно възможно е някой ден чичо ви да ви потърси сметка?

— Не е изключено. Процентът на успешно размразените все още не е обнадеждаващо висок.

— И тази възможност не ви притеснява?

— Свикнал съм да решавам проблемите, когато възникнат. Чичо Алберт не е сред належащите.

— Отчитайки волята на вашия покоен чичо и създаденото настроение сред управата на университета, държа да отбележа, че с поведението си нанасяте вреда и в още една област.

Огледах стаята. Дори надникнах под стола.

— Предавам се — вдигнах ръце.

— На самия себе си.

— На себе си?

— Точно така. Пътят, който сте избрал, води до едно лишено от смисъл, инертно съществувание. Губите всякаква възможност да се превърнете в нещо друго, освен в професионален, склонен единствено към безделие, търтей.

— Търтей, значи.

— Да, търтей. Мотаете се наоколо и не вършите нищо полезно.

— Излиза, че действате изцяло в мой интерес, като се опитвате да ме изритате от университета.

— Именно.

— Неприятно ми е да го кажа, но историята е пълна с типове като вас. Струва ми се, че сме навикнали да ги съдим прекалено строго.

— Историята?

— Не говоря за факултета по история. Историята като наука.

Той въздъхна и поклати глава. Дръпна картона, пусна поредното облаче дим от лулата и се зае да го изучава.

Чудех се дали наистина си вярва като твърди, че ми прави услуга, опитвайки се да разруши живота, който си бях изградил.

— Чакай, чакай — промърмори той. — Тук има някаква грешка.

— Няма грешка.

— Сгрешен е броят на часовете.

— Защо? Трябват ми дванайсет — там има дванадесет.

— Нямам нищо против това, но…

— Шест часа върху моя собствен проект, свързващ няколко учебни дисциплини, разработка на темата на място, в конкретния случай — Австралия.

— Всъщност става дума за курса по антропология. Един от основните курсове. Но не за това говорех…

— По-нататък, тричасов курс по сравнителна литература, който върви с основния курс, върху творчеството на средновековните трубадури. Дотук всичко е според правилника, а и ще имам време за видеосеансите. И още един час социология, също с видеосеанс, за да следя текущите събития. Това прави общо десет часа. Като прибавим още два часа приложно изкуство — избрал съм напредналия курс за плетене на кошници — и стават точно дванадесет. Нито повече, нито по-малко.