Тимъти Зан - Тъмната сила

— Аз също ли да се пъхна вътре, ваше височество? Лея рязко спря и се обърна раздразнено. Съвсем беше забравила за Трипио.

— Няма да има достатъчно място — изсъска майката. — Присъствието ви тук ни обрича на гибел, лейди Вейдър…

— Замълчете! — извика Лея и отчаяно плъзна поглед през дукхата. Нямаше никакво друго скривалище освен…

Спря се на звездната чиния, висяща в средата на залата.

— Ще го сложим там горе — обърна се тя към Чубака и посочи чинията. — Мислиш ли, че ще можеш да…

Не успя да довърши въпроса. Чубака грабна Трипио, хвърли го на рамо и се втурна към най-близката колона. Подскочи, хвана се за колоната на два метра височина и се закрепи здраво за дървото с ноктите за катерене. След три бързи набирания стигна до покрива и като държеше внимателно почти изпадналия в истерия дроид, запълзя по веригата.

— Млъкни, Трипио — извика Лея, клекна пред нишата и погледна вътре.

Таванът наистина следваше наклонения покрив, така че в задната си част нишата беше значително по-висока. Покрай стената имаше нещо като пейка. Беше доста тясно, но щяха да се поберат.

— най-добре го изключи — викна тя на уукито. — Може да носят радари.

Ако имперските войници наистина разполагаха с радари, играта щеше да приключи много бързо. Заслушана във воя на приближаващите двигатели, тя се надяваше единствено че след отрицателния резултат от проверката предната вечер върховният адмирал няма да си направи труда да проверява отново.

Чубака вече беше стигнал до средата. Увисна на една ръка за веригата и безцеремонно пусна Трипио върху чинията. Дроидът нададе последен протестен писък, който секна почти мигновено, защото уукито се пресегна и го изключи. Чубака се спусна към пода и тупна тъкмо когато двигателите отвън замлъкнаха.

— Бързо! — изсъска Лея и задържа вратата отворена. Чубака пробяга през дукхата и се шмугна през тесния отвор. Главата му опираше в наклонения таван, а краката му се простираха от двете страни на пейката. Лея се вмъкна след него и се сви на земята между краката му.

Едва успя да затвори вратата на нишата, и на прага на дукхата се появиха имперски офицери.

Лея се притисна към задната стена и краката на Чубака. Опита се да успокои дишането си и се вглъби в джедайската техника за усилване на сетивата, на която Люк я беше научил. Пресекливият дъх на Чубака гърмеше в ушите й, сърцето му бумтеше като невидим водопад около главата и раменете й. Изведнъж тя отчетливо почувства тежестта и размера на корема си и леките помръдвания на близнаците в него, усети твърдостта на пейката, на която седеше, долови различните миризми в козината на уукито, уханието на незнайното дърво, от което беше построена дукхата, собствената си пот. През стената отвън се чуваха решителните стъпки и удари на лазерните карабини в бронята на щурмоваците и тя мислено благодари, че се бяха отказали от първоначалния план за бягство.

Отвътре долетяха гласове.

— Добро утро, майко — каза спокоен и студен глас. — Виждам, че третият ти син Кабарак е при теб. Чудесно.

Лея потрепери, шумоленето от търкането на туниката о кожата й се стори оглушително. Гласът на непознатия беше точно като на имперски висш офицер, но се отличаваше със спокойствието и осъзнатата тежест на истинската власт. Власт, надминаваща дори високомерната любезност, която бе получила от губернатора Таркин на борда на „Звездата на смъртта.“

Това можеше да бъде единствено върховният адмирал.

— Поздравявам ви, господарю — измяука майката със спокойно звучащ глас. — Вашето посещение е чест за нас.

— Благодаря — отвърна върховният адмирал учтиво, но в гласа му се долавяше острота. — А ти, Кабарак от племето кимбар, ти също ли си доволен от присъствието ми тук?

Бавно и внимателно Лея се извърна надясно, като се надяваше да зърне новодошлия през покритите с тъмна мрежа прозорци. Не успя да види нищо, имперските офицери бяха все още до вратата, а и тя не смееше да приближи лицето си до мрежата. Дръпна се назад. Чуха се отмерени стъпки и след няколко секунди в центъра на дукхата се показа върховният адмирал.

Лея се взря през мрежата в него. По тялото й минаха ледени тръпки. Хан й беше описал мъжа, когото бе видял на Миркр — със светлосиня кожа, блестящи червени очи, бяла имперска униформа. Фейлия беше убеден, че е самозванец или в най-лошия случай — самообявил се мофианец. И оттогава се чудеше дали Хан не бе сбъркал. Вече знаеше, че е прав.

— Разбира се, господарю — отвърна Кабарак. — Защо да не съм?