Тимъти Зан - Тъмната сила

— Но…

— Ако не ме настигнете до един час, ще се опитам да се свържа с вас по предавателя — прекъсна го Хан и пристъпи към външния край на стълбата. Вече бяха почти на равнището на ботанеца. — Не ми се обаждайте вие, може да бъда някъде, където няма да е добре да се чуе пиукането — извика той и слезе от стълбата на алеята.

— Късмет — прошепна след него Ландо.

По алеите на Илик се разхождаха доста пришълци, но кремавата козина на Брейлия изпъкваше достатъчно сред тълпата, за да го проследи лесно. Щом Хан позна толкова лесно ботанеца, вероятно и другият щеше да го познае, така че щеше да е опасно да се приближава много.

За щастие, изглежда, на Брейлия и през ум не му минаваше, че някой може да го следи. Вървеше уверено и нито веднъж не се обърна. Пресичаше улиците, профучаваше покрай магазините и залите, запътен към външната стена на града. Хан го следваше по петите и съжаляваше, че бе избързал, като даде картата на Ландо. Нямаше да е зле, ако имаше някаква представа, накъде се движи.

Минаха през последното преддверие и излязоха в сектор с приличащи на складове помещения, които свършваха с огромен стенопис, изрисуван направо върху външната стена на града. Брейлия се приближи към стенописа и изчезна в предната врата на едно от помещенията.

Хан хлътна в удобно изпречил се вход на трийсетина метра по-далеч по улицата. На вратата, в която влезе ботанецът, личеше избледнял знак на компанията за превоз и складиране на товари „Аметист“.

— Надявам се, че го има на картата — измърмори той под нос и извади предавателя от колана.

— Има го — потвърди тихо зад него женски глас.

Хан замръзна.

— Здравей — поздрави неуверено той.

— Здрасти — отвърна жената. — Обърни се, ако обичаш. Бавно, разбира се.

Хан изпълни заповедта, продължавайки да стиска предавателя.

— Ако това е грабеж…

— Не се прави на глупак — жената беше ниска и слаба, сигурно с десетина години по-възрастна от него, с ниско подстригана сива коса и гладко лице, което при други обстоятелства би изглеждало доста приветливо. Насоченият към него бластер беше някакъв непознат модел на „Бластек DL-18“ — не толкова мощен като неговия DL-44, но при създалите се обстоятелства разликата нямаше никакво значение. — Сложи предавателя на земята — продължи тя. — А след като и бездруго си се навел, можеш да оставиш и бластера.

Той мълчаливо коленичи и извади оръжието си с пресилена предпазливост. Надяваше се, че вниманието й е съсредоточено върху бластера, и докато се навеждаше, включи предавателя и внимателно го остави на земята. Изправи се и отстъпи крачка назад, за да покаже, че знае как трябва да се държи един арестант.

— И сега какво?

— Май се интересуваш от онази сбирка — каза тя и се приближи да вземе предавателя и бластера. — Сигурно ще ти трябва водач за обиколката.

— Чудесно би било — отвърна Хан и вдигна ръце.

Надяваше се, че няма да й хрумне да погледне предавателя, преди да го прибере в джоба на якето си. Тя наистина не го погледна, а само спокойно го изключи.

— Обиждаш ме — каза тя. — Това сигурно е най-старият номер в учебниците.

Хан сви рамене и реши да се опита да опази част от достойнството си:

— Нямах време да науча по-новите.

— Извинението ти се приема. Хайде, да тръгваме. И свали ръцете си, нали не желаем някой страничен човек да се пита какво става тук?

— Не, разбира се — отвърна той и отпусна ръце покрай тялото си.

Бяха изминали половината разстояние до склада на „Аметист“, когато в далечината зави сирена.

Люк огледа внимателно „Мишра“ и реши, че е като обърнато наопаки повторение на първото му посещение в кръчмата на Мое Ейсли на Татуин. Наистина, „Мишра“ беше доста по-осветено място от онази долнопробна кръчма и съответно с по-богати посетители. Но по бара и масите седяха същата пъстра смесица от хора и пришълци, миризмите и звуците бяха също толкова разнообразни и групата в дъното свиреше някакво подобие на музика — очевидно стилът беше създаден, за да допада на възможно най-голям брой раси. Имаше и още една разлика. Макар мястото да бе претъпкано до пръсване, посетителите се сместиха и направиха на Люк доста широко място на бара.

Той отпи глътка от питието си — местен вариант на горещия шоколад, който Ландо му беше показал, но този леко миришеше на джоджен — и погледна към входа. Хан и Ландо трябваше да пристигнат само няколко часа след него, което означаваше, че всеки момент щяха да се появят. Поне така се надяваше. Разбираше основанията на Хан, който настоя двата кораба да кацнат на Илик поотделно, но в светлината на надвисналите над Новата република заплахи не можеха да си позволят да губят време. Отново надигна чашата.