Тимъти Зан - Последната заповед

Пелаеон шумно въздъхна, без да съзнава, че е задържал дълго дъха си.

— Адмирале…

— Свържете се с „Неумолим“, капитане — заповяда Траун. — Предайте на капитан Дория, че се нуждаем от екип от петстотин лекари за следващите шест часа.

Пелаеон погледна към мястото на екипажа. Тук-там някой войник стоеше, както трябва, пред екрана на компютъра си или имаше офицер, изправен в приблизителна уставна стойка. Но в по-голямата си част хората лежаха отпуснато, офицерите се подпираха на стените или лежаха на палубата и трепереха.

— Слушам, сър — отвърна той, върна се до мястото си и включи предавателя. — Отлагате ли операцията в Корускант?

— Само ако е абсолютно наложително — отвърна Траун. — Историята не спира своя ход, капитане. Тези, които не могат да вървят в крачка с нея, изостават и се превръщат в обикновени наблюдатели — той отново погледна към вратата, през която беше излязъл Кбаот. — А онези, които се изправят срещу нас — добави меко той, — ще загинат.

Десетимата пристигнаха на Корускант през нощта преоблечени като явайци, промъкнаха се през тайния вход, който службите за сигурност бяха запечатали, а сега Люк много внимателно отвори. Незабелязаното проникване в кулата не представляваше проблем — все още никой не бе успял да изучи лабиринта от тайни проходи на императора.

Влязоха мълчаливо в апартамента след Люк и Хан за първи път се озова лице в лице с телохранителите, които съпругата му беше избрала да защитават нея и децата й от Империята. Група ногри.

— Поздравяваме те, лейди Вейдър — измяука тържествено първият от сивокожите пришълци, коленичи на пода и разпери встрани ръце. Останалите го последваха. Хан беше готов да се закълне, че в тясното антре на апартамента няма да има място да коленичат всички. Но те се справиха някак и това ясно говореше за подвижността им. — Аз съм Какмейм, воин от клана Айкмир — продължи ногрито с лице към пода. — Командир на почетната стража на малараши. Отсега нататък ще ви служим вярно и ще ви защитаваме с цената на живота си.

— Изправете се — заповяда Лея царствено. Хан погледна крадешком към нея, лицето и позата й бяха тържествени като гласа й. Такова отношение обикновено автоматично задействаше присъщото му неподчинение, но на Лея й отиваше. — Като малараши ви приемам на служба.

Ногрите се изправиха също толкова безшумно, колкото се бяха проснали на пода.

— Заместникът ми Мобвекар от клана Хакхар — кимна към сънародника си вдясно Какмейм. — Той ще води втората стража.

— Съпругът ми Хан Соло — Лея посочи Хан.

Какмейм се обърна към него и Хан едва се сдържа да не сграбчи бластера.

— Поздравяваме те — измяука тържествено пришълецът.

— Ногрите почитат принц-консорта на лейди Вейдър.

Принц-консорт ли!? Хан погледна изненадан Лея. Тя запази сериозното си изражение, но той видя как ъгълчетата на устните й се разтягат в насмешлива усмивка.

— Благодаря — изръмжа Хан. — Радвам се, че се запознахме.

— Здравей, Кабарак — протегна ръка към друг ногри Лея.

— Чудесно е, че се виждаме отново. Надявам се, че майката на рода е в добро здраве?

— Много е добре, господарке — отвърна ногрито, пристъпи напред и пое ръката й. — Изпраща поздравите си и подновена клетва за вярност.

Вратата зад ногрите се отвори и влезе Чубака.

— Някакви проблеми? — попита Хан, доволен, че е намерил повод да прекъсне размяната на любезности.

Чубака изръмжа отрицателно и набързо огледа пришълците. Забеляза Кабарак, приближи се и изръмжа за поздрав. Кабарак му отговори.

— Кой друг ще бъде под нашата защита, лейди Вейдър?

— попита Какмейм.

— Помощничката ми Уинтър и близнаците — отвърна Лея. — Елате, ще ви разведа навсякъде.

Тя тръгна към спалнята, последвана от Какмейм и Мобвекар. Останалите ногри се пръснаха в апартамента и се заеха внимателно да разглеждат стените и прозорците. Чубака и Кабарак тръгнаха към стаята на Уинтър, говорейки си тихо.

— Все още не си готов да ги приемеш, нали? — попита Люк.

— Не — призна Хан, наблюдавайки Чубака и Кабарак. — Но май нямам избор.

Усети как Люк свива рамене.

— Двамата с Чуй можете да останете — предложи той. — С Ландо и Мара сами ще отидем на Затънтената земя.

— А защо не вземете ногрите? — предложи сухо Хан. — Там поне няма защо да се тревожите някой да не ги забележи.

— И тук никой няма да ни види — измяука сериозен глас до лакътя му.

Хан подскочи, сграбчи бластера и се извърна. До него стоеше един ногри. А само допреди миг бе готов да се закълне, че наоколо няма нито един от ниските пришълци.