Тимъти Зан - Последната заповед

— Добре, че поне някой ми вярва — отвърна Мара, усещайки горчивината в гласа си. — Може би трябва да го помоля да си поговори малко с полковник Бремен.

Органа Соло въздъхна.

— Съжалявам за всичко това, Мара. След няколко минути долу имаме среща и аз ще се опитам да ги убедя да те пуснат. Но не ми се вярва Мон Мотма и Акбар да се съгласят, преди службите да свършат с проверката.

И щом откриеха, че тя наистина е била Ръката на императора…

— Трябваше да продължа да настоявам пред Уинтър веднага да ми намери кораб.

— Ако беше заминала, аз и близнаците сега щяхме да бъдем в ръцете на Империята — каза тихо Органа Соло. — И вече щяха да са ни изпратили като подарък за майстора джедай Кбаот.

Мара стисна зъби. Едва ли имаше по-страшна съдба от тази.

— Вече ми благодари — измърмори тя. — Да кажем само, че си ми длъжник, и да спрем дотук.

Органа Соло се усмихна строго:

— Според мен ти дължим много повече.

Мара я погледна право в очите.

— Спомни си това, когато убия брат ти.

Лея не трепна.

— Все още ли си мислиш, че искаш да го убиеш?

— Не искам да говорим за това — отвърна Мара, стана от креслото и се приближи до прозореца. — Аз съм добре, ти ще се опиташ да ме измъкнеш от тук и всички ще сме щастливи, че ви спасих от Кбаот. Има ли нещо друго?

Усещаше тежкия поглед на Органа Соло върху себе си.

— Не — каза тя тихо. — Просто исках да те попитам защо го направи.

Мара плъзна поглед навън. Усещаше как непонятен вихър от чувства разклаща плътната преграда, която беше изградила между себе си и света.

— Не знам — каза бавно тя, леко изненадана, че изобщо го признава. — През тези два дни самота мислих много и още не съм намерила отговор. Може би… — тя сви рамене. — Май защото Траун се опита да открадне децата ти.

Органа Соло остана мълчалива за минута.

— Откъде си, Мара? — попита тя накрая. — Откъде те е довел императорът на Корускант?

Мара се замисли.

— Не знам. Спомням си първата среща с императора, пътуването дотук с личния му кораб. Но не помня нищо за света, където съм се родила.

— Знаеш ли на колко години си била тогава?

Мара поклати глава:

— Не. Бях достатъчно голяма, за да говоря с императора и да разбера, че ще напусна дома си и ще тръгна с него. Но не си спомням нищо друго.

— И родителите си ли?

— Съвсем смътно — отвърна Мара. — Само като неясни сенки — тя се поколеба. — Но имам усещането, че не искаха да ме пуснат с него.

— Не ми се вярва императорът да им е оставил възможност за избор — каза Органа Соло и гласът й изведнъж прозвуча почти нежно. — А какво ще кажеш за себе си, Мара? Ти имала ли си избор?

Мара се усмихна сурово през внезапно избилите на очите й сълзи.

— Значи натам биеш. Мислиш, че рискувах живота си за близнаците, защото и аз съм била отведена от къщи по същия начин.

— Така ли е?

— Не — отвърна безизразно Мара и се обърна към нея. — Нищо подобно. Просто не исках лудият Кбаот да ги вземе. Това е.

— Добре — кимна Органа Соло, като гласът й показваше, че не е напълно убедена. — Ако решиш да споделиш повече…

— Знам къде да те намеря — прекъсна я Мара.

Не можеше да повярва, че говори за такива неща с Органа Соло, но дълбоко в себе си трябваше да признае, че се чувства добре. Вероятно престоят на Корускант я бе размекнал.

— Можеш да ме потърсиш по всяко време — усмихна се Органа Соло и се изправи. — Най-добре да тръгвам за срещата. Да видим какво са направили днес клонингите на Траун.

Мара зяпна неразбиращо:

— Какви клонинги?

Сега Органа Соло се изненада.

— Не знаеш ли?

— Какво да знам?

— Империята се е сдобила отнякъде с клониращи цилиндри „Спаарти“. Непрестанно произвеждат нови клонинги и ги изпращат срещу нас.

Мара не можеше да откъсне погледа си от нея. По гърба й полазиха ледени тръпки. Клонинги…

— Никой не ми е казал — прошепна тя.

— Съжалявам — каза Органа Соло. — Мислех си, че вече всички знаят. Това беше главната тема за разговори в двореца през последния месец.

— Аз бях в реанимацията — каза механично Мара.

Клонинги. С корабите от флотата „Катана“ и под командването на тактическия гений на върховния адмирал Траун. Войните на клонингите щяха да започнат отново.

— Права си, забравих — призна Органа Соло. — Случиха се толкова много неща — тя погледна изпитателно: — Добре ли си?

— Нищо ми няма — отвърна Мара с глас, сякаш идващ отдалеч.

В съзнанието й нахлуха откъслечни спомени. В гората — в планината — скритата съкровищница с личните трофеи на императора… И огромна зала, пълна с клониращи резервоари.