Тимъти Зан - Последната заповед

— Основателно уточнение — съгласи се Траун. — За щастие за операцията няма да е нужен звезден разрушител. Три-четири от новите ни крайцери са напълно достатъчни, за да неутрализират отбраната на Нклон.

— Но крайцерите няма да могат да… — Пелаеон млъкна внезапно, изведнъж разбрал целия замисъл. — Няма нужда корабът да е толкова голям, че да издържи на прякото слънчево излъчване. Ако успеем да заловим някой от прикриващите кораби, крайцерите ще могат да се потулят под защитния му чадър.

— Точно така — кимна Траун. — А залавянето на един прикриващ кораб не е проблем. Въпреки впечатляващите размери той се състои само от защитния чадър, системата за охлаждане и малка совалка за екипажа, която осигурява и мощността. Шест пълни нападателни совалки бързо ще се справят със задачата.

Пелаеон отново се залови да прегледа доклада на разузнаването.

— А ако Калризиан продаде запасите си, преди да подготвим акцията?

— Няма — увери го Траун. — Цената на металите току-що започна да се покачва, а Калризиан е от хората, които винаги изчакват да се вдигне още малко.

Освен ако Калризиан не се поддадеше на внезапен патриотичен импулс и не продадеше запасите на приятелите си от Новата република въпреки ниските цени.

— И все пак, сър, струва ми се, че нападението трябва да стане възможно най-скоро.

— Препоръката ви е взета под внимание, капитане — усмихна се Траун. — Нападението започна преди десет минути.

Пелаеон също се усмихна. Някой ден сигурно щеше да се научи да не се съмнява в действията на върховния адмирал.

— Тъй вярно, сър.

Траун се отпусна в креслото.

— Върнете се на мостика, капитане, и се пригответе за прехвърляне в хиперпространството. Орд Мантел ни очаква.

Пиукането от командното табло изтръгна Люк от дрямката. Джедаят премига, за да прогони съня от очите си, и набързо прегледа екраните на уредите.

— Арту — извика той и се протегна, доколкото можеше, в тясната пилотска кабина. — Пристигнахме. Приготви се.

Отвърна му нервно пиукане.

— Стига, Арту, успокой се — смъмри го Люк, хвана внимателно лоста за хипердвигателите и усети как Силата нахлу в него.

Моментът почти бе настъпил… Ето! Той дръпна лоста, пред очите му се появиха безкрайни звездни линии и след секунди отново се превърнаха в белите точки на звездите. Точно пред тях беше планетата на ногрите Онор. Арту подсвирна.

— Знам — съгласи се Люк, усещайки леко премаляване.

Лея му беше казала какво да очаква, но въпреки предупреждението гледката бе стряскаща. Под разпокъсаните бели облаци цялата повърхност на планетата изглеждаше кафеникава. Лея наричаше тази трева холм — местното онорско растение, което Империята беше моделирала генетически, за да извърши систематичното унищожение на растителния свят на планетата. Чрез тази измама, както и с незначителната помощ — първо на Вейдър, впоследствие и на Траун, Империята бе купувала службата на ногрите в продължение на повече от четири десетилетия. Дори и в този момент групи смъртоносни командоси ногри бяха пръснати из галактиката и се сражаваха и гинеха заради хората, чиято хладнокръвна измама и лицемерно съчувствие ги бяха превърнали в роби.

Арту изпиука и Люк отклони поглед от безсловесния паметник на имперската безскрупулност.

— Не знам — призна той, когато въпросът на дроида се появи на екрана. — Първо трябва да доведем група специалисти по природна среда и екология. Макар че не изглежда много обнадеждаващо, нали?

Дроидът изцъка — електронен еквивалент на човешкото свиване на рамене, но внезапно звукът се превърна в изненадано пиукане. Люк светкавично вдигна глава и видя как над тях прелетя малък патрулен кораб.

— Май ни засякоха — подхвърли той възможно най-нехайно. — Да се надяваме, че екипажът на кораба е от ногри, а не от имперски войници.

— Изтребител, подай данните си за самоличност — измяука от предавателя дълбок котешки глас.

Люк превключи предавателя и се присегна със Силата към патрулния кораб, който бе завил обратно и сега се носеше към тях, готов за нападение. Въпреки разстоянието би трябвало да долови излъчването на пилота, ако беше човек. Не усещаше нищо, следователно оня отсреща бе ногри. Или поне така се надяваше.

— Говори Люк Скайуокър — каза той. — Син на лорд Дарт Вейдър, брат на Лея Органа Соло.

След значителна пауза отсреща враждебно попитаха:

— Защо сте дошли?

Люк знаеше, че според обичайните правила на учтивостта не биваше да заговаря за изчерпаните си енергийни клетки, преди да попита как са вождовете на ногрите. Но Лея неведнъж бе споменавала колко я бяха поразили чувството за дълг и неподправената честност на ногрите.