Тимъти Зан - Последната заповед

— Няма място за тревоги — поклати глава Траун. — Пречупването на Органа Соло или на Скайуокър ще отнеме на Кбаот много време и усилия. Още повече ще мине, преди бебетата да пораснат достатъчно, за да представляват заплаха за нас, в каквото и да ги превърне. Дълго преди това да се случи — в очите на Траун блеснаха пламъци, — ще сме сключили подходящо споразумение с нашия скъпоценен майстор джедай за поделянето на властта в Империята.

Пелаеон облиза устни и прошепна:

— Разбрах, сър.

— Добре. В такъв случай сте свободен, капитане. Върнете се на мостика.

— Слушам, сър — Пелаеон се обърна и тръгна през залата със стегнато гърло си.

Той наистина разбираше. Траун или щеше да постигне споразумение с Кбаот, или просто щеше да го убие. Ако успееше обаче. Пелаеон не бе готов да се обзаложи за крайния изход на този сблъсък. Не му се искаше и да е наблизо, когато той се разиграеше.

Подерис беше една от планетите, посочени в списъците с общото определение „отдалечени“. Те бяха останали населени не заради ценни природни богатства или удобно местоположение, а само заради упоритостта на колонистите. С изключителния си десетчасов цикъл на въртене, с блатистите низини, принудили хората да се заселят на обширен архипелаг с високи скалисти плата, и с почти перпендикулярния наклон на планетната ос, който предизвикваше ужасни ветрове всяка пролет и есен, Подерис не беше от любимите спирки за пътешествениците. Населението се отличаваше с упоритост и свободолюбив, беше толерантно към гостите, но затворено и изолирано от галактическата политика.

Всички тези обстоятелства правеха планетата идеално място за транзитна станция на новия поток от клонинги за Империята. И също толкова идеално място Империята да заложи капан.

Преследвачът на Люк с нищо не се отличаваше от останалите минувачи. Беше от хората, които се сливат с околната среда почти навсякъде, където попаднат. Освен това бе доста добър в занаята, а умението му предполагаше дълъг опит в имперското разузнаване. Но, разбира се, не можеше да заблуди един рицар джедай. Люк беше доловил присъствието му веднага щом мъжът го бе последвал, и след по-малко от минута успя да го разпознае в тълпата. Трябваше само да реши какво да прави с него.

— Арту? — извика тихо в предавателя, който тайно бе прикрепил към яката на робата си с качулка. — Лепна ми се опашка. Сигурно е имперски агент.

От предавателя се чу кратко загрижено пиукане, последвано от въпрос.

— Нищо не можеш да направиш — отвърна Люк, предполагайки какъв е въпросът. Искаше му се Трипио да е тук, за да превежда. В общи линии, разбираше пиукането на Арту, но в такива напрегнати ситуации това можеше да се окаже недостатъчно. — Около кораба навърта ли се някой? Или около космодрума?

Арту изпиука решително: отговорът беше отрицателен.

— Е, няма да закъснеят да се появят — предупреди го Люк и се спря пред витрината на един магазин. Преследвачът му направи още няколко крачки, намери си благовиден предлог и също спря. Наистина беше професионалист. — Приготви кораба за полет, без да привличаш внимание. Изчезваме веднага щом се върна.

Дроидът изпиука, че е разбрал заповедите. Люк вдигна ръка към врата си, изключи предавателя и се огледа. Трябваше да се отърве от преследвача, преди имперските агенти да се нахвърлят отгоре му. И за тази цел му трябваше нещо, което да отвлече вниманието им…

В тълпата на петнайсетина метра напред се мярна най-добрата му възможност — мъж с роба, подобна на неговата по кройка и цвят. Люк ускори крачка, опитвайки се да не създава впечатление, че бърза, и се насочи към него.

Човекът с робата продължи към едно площадче, на което се събираха три улици, и зави надясно. Люк забърза още повече и усети как в преследвача му се надига подозрение, че е бил забелязан. Люк потисна желанието си да се впусне в открит бяг и свърна зад ъгъла. Улицата с нищо не се отличаваше от останалите в града — широка, павирана, доста оживена и опасана от двете страни с къщи от сив камък. Той инстинктивно се присегна със Силата и претърси околността…

Изведнъж затаи дъх. Право пред него, на доста голямо разстояние и все пак съвсем ясно доловими, имаше малки тъмни петна, в които джедайските му сетива не можеха да проникнат. Сякаш Силата, която му предаваше информацията, там не съществуваше или по някакъв начин беше блокирана.

Това показваше, че засадата не е за обикновен шпионин на Новата република. Имперските агенти знаеха, че е тук, и бяха дошли на Подерис екипирани с йосаламири. И ако не успееше бързо да измисли нещо, щяха да го хванат.