Тимъти Зан - Последната заповед

— Здравей — прошепна Лей на сина си, извади го от леглото и го залюля в ръце. Той я погледна, веднага забрави пръстчетата си и се усмихна със сияйната си беззъба усмивка. — Благодаря — усмихна се в отговор тя и го погали по бузата. — Хайде да идем да видим какво става в големия свят.

Приближи се до прозореца. Под тях императорският град беше в разгара на обичайния сутрешен хаос. Във всички посоки като обезумели насекоми се стрелкаха наземни коли и въздушни плъзгачи. На юг снежните върхове на планината Менарай блестяха на сутрешното слънце. Над планината небето беше наситено синьо, без облаци, а над небето… Лея потрепери. Над небето беше планетарният енергиен щит. И невидимите смъртоносни астероиди на Империята.

Джейсън изсумтя. Лея сведе поглед към него. На лицето му се беше изписало нещо, което можеше спокойно да определи като загриженост.

— Спокойно — прошепна тя, притисна го към себе си и го залюля отново. — Всичко е наред. Ще ги намерим и ще се отървем от тях, не се безпокой.

Вратата зад нея се отвори, Уинтър влезе в стаята, пред нея във въздуха плуваше поднос.

— Ваше височество — поздрави тя Лея. — Стори ми се, че няма да откажете нещо освежаващо.

— Да, благодаря ти — отвърна Лея, усети нежния аромат на богато подправената парича от чашата на подноса. — Какво става долу?

— Нищо интересно — отговори Уинтър, бутна подноса до масичката и се зае да поднесе. — Изследователският екип от вчера не е открил нито един нов астероид. Доколкото разбрах, генерал Бел Иблис смята, че има вероятност вече да сме отстранили всичките.

— Не ми се вярва адмирал Дрейсън да се е съгласил с него.

— Не — кимна Уинтър, подаде й чашата, от която се вдигаше пара, и изчака Лея да премести Джейсън така, че да го държи с едната ръка. — Както и Мон Мотма.

Лея кимна и пое чашата. И тя не беше абсолютно уверена, че са свалили всички астероиди. Колкото и скъпо да беше производството на прикриващите полета, тя не виждаше смисъл Империята да си прави толкова труд за по-малко от седемдесет астероида. Нищо чудно да бяха и два пъти повече. Двайсет и единият, които бяха открили досега, бяха само началото.

— Как върви издирването? — попита Уинтър и си напълни чашата.

— Не върви — призна Лея. Явно щяха да прескачат от един неразрешим проблем към друг. — Макар че това не би трябвало да ме изненадва. Специалистите по разследване на съвета вече са прегледали всичките архиви и не са открили нищо.

— Но вие сте джедай — напомни й Уинтър. — Вие притежавате Силата.

— Очевидно не ми достига — поклати глава Лея. — Не е достатъчна, за да ме отведе при правилния архив. Ако изобщо има такъв. Вече не съм сигурна.

Известно време отпиваха мълчаливо. Лея се наслаждаваше на мекия аромат на топлата парича и си мислеше, че занапред ще й липсва. Коренът, от който се правеше напитката, се внасяше от други планети с кораби.

— Вчера говорих с Мобвекар — наруши тишината Уинтър. — Каза, че вие сте споменали за някаква идея. За нещо, казано от Мара Джейд.

— Нещо, казано от Мара, плюс нещо, извършено от Люк — кимна Лея. — Да, спомням си. И все още съм убедена, че там има нещо важно. Просто не мога да се сетя какво е — приемникът на колана й бръмна. — Знаех си, че няма да ме оставят на мира — въздъхна тя, остави чашата и извади приемника. Мон Мотма й беше обещала една свободна сутрин, но очевидно нямаше да си спази обещанието. — Съветник Органа Соло — каза тя.

Не беше Мон Мотма.

— Съветник, обажда се дежурният оператор — отвърна отсечен военен глас. — Патрулните кораби са засекли граждански товарен кораб „Волният Карде“. Капитанът настоява лично да говори. Искате ли да ви свържем, или да го прогоним от системата?

Значи Карде най-сетне идваше да си прибере хората. Или е чул слуховете и е решил да мине лично през Корускант и да разбере какво става. И в двата случая това означаваше само проблеми.

— Оставете ме да поговоря с него — каза тя на оператора.

— Слушам, съветник.

Чу се леко прещракване.

— Здравей, Карде. Говори Лея Органа Соло.

— Здравейте, съветник — отвърна студеният, добре овладян глас на Карде. — Радвам се да се чуем отново. Надявам се, че получихте пратката ми?

Лея се зарови в спомените си. Да, записите на макробинокъла на нападението над Укио.

— Получихме я — отвърна тя. — Позволете ми да ви предам благодарностите на Новата република.

— Благодарността ви вече беше достатъчно изразена — отвърна сухо Карде. — Имаше ли някакви неприятни последици от споразумението за плащане?