Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

— Добре, че храната е в метални кутии — отбеляза тя, докато разтриваше пръсти и побутваше с върха на ботуша си останките от екипировката им. — Но за бутилките с вода срещата с огнените трески завърши по-зле.

— Тук има предостатъчно вода — припомни й Люк. Изправен до стената на свода, гледаше нагоре към малкия комкаец. — Просто няма да можем да носим допълнителни количества. Можеш да слезеш, Дете на ветровете. Свърши вече.

Комкаецът не помръдна. Чу се само шепотът му.

— Разбрах — меко каза майсторът джедай. — Но трябва да слезеш. Не искаме да те ударим с лазерните си мечове.

Накрая с явно нежелание Дете на ветровете разтвори криле, спусна се надолу и непохватно кацна върху купола на дроида.

— Сега какво ще правим? — попита Мара. — Продължаваме със сеченето ли?

Люк сви рамене:

— Стената няма да падне сама. Освен ако не настояваш да рискуваме с гранатите.

Мара надзърна в прохода. Не се виждаше нищо, но след преминаването на рояка огнени трески тя се чувстваше по-неспокойно.

— Да продължим засега с лазерните мечове — предложи тя. — Ако Режещия камъни се върне с подкрепление, преди да сме свършили, ще му мислим.

— Добре — съгласи се Люк, откачи лазерния меч от колана си и го активира. — Арту, оглеждай се.

Малкият дроид нервно потвърди и едва не събори Дете на ветровете, когато отново извади сензорната си конзола.

— Започваме — каза Скайуокър и зае позиция.

— Да — потвърди Мара и активира своя меч.

Люк замахна и веднага лъчът на оръжието му угасна. Лъчът на Мара също…

Тя осъзна, че се бе случило най-лошото. Бяха провели неизбежния разговор, от който Мара се бе опасявала от мига на пристигането на Люк. Той бе приел нещата по-добре, отколкото бе очаквала. Въпросът беше какво щеше да прави с новото си познание. Дали щеше да го вземе присърце и да се посвети на онова, за което вече знаеше, че е правилно, или мощта и бързите решения в крайна сметка щяха да го примамят да се върне към лесния път. Към тъмния път. Трябваше да почака, за да разбере.

Зад гърба му се чу тихото съскане на отваряща се врата. Хан обърна глава и видя Ландо, който прекрачи в мостика на „Дамата на късмета“.

— Готово — съобщи новодошлият с напрегнат и очевидно яден глас. — Всичко е в предстартов режим — двигатели, сензори, компютърна система… — той прекоси мостика и тежко се отпусна в пилотското кресло до Хан. — И съвсем официално искам да заявя, че това никак не ми харесва.

— И на мен — призна Соло. — Но така трябва.

— Понеже имперският пилот клонинг го е казал! — изсумтя Ландо. — Знаеш ли, Хан, правил съм доста откачени неща в живота си, но това бие всичките.

Хан се намръщи, загледан в звездите отвън. Някъде там, на един микрохиперпространствен скок, се намираше имперската свързочна база Убикторат с цялата й отбранителна и огнева мощ. А те бяха доста дълбоко в отбранителния й периметър, разположени като мързелив горнт с изключени системи, за да не бъдат засечени от някой автоматичен търсач, който случайно можеше да се навърта из района. Очакваха имперският клонинг Кариб Девист да се върне, за да им съобщи къде в смалената територия на Империята се намира столицата й Бастион.

— Лея каза, че можем да му имаме доверие.

— Каза, че е искрен и че не възнамерява да те предаде — мрачно го поправи Калризиан. — Не каза, че е изпечен лъжец, способен да върши работа. Особено ако трябва да се лъже пред някой подозрителен агент на Убикторат.

— Май не харесваш клонингите — изгледа го под вежди Хан.

— Не, не ги харесвам — изсумтя отново Ландо. — Палпатин може и да не беше прав, като твърдеше, че чуждоземните са по-долу от човешката раса, но клонингите определено са по-нисши от нея.

За момент в мостика се възцари тишина. Хан погледа още известно време звездите, галейки с върха на пръстите си дръжката на бластера. Опитваше се да не се поддаде на нервността на приятеля си. Все пак Лея бе дала съгласието си за участието на съпруга й в това пътуване до сърцето на Империята, а тя беше джедай. Щеше да види, да долови или да се досети, ако нещо лошо можеше да се случи. Нали така?

— Разкажи ми за барон Фел — изведнъж каза Ландо. — Имам предвид истинския. Какъв е бил?

— Типичен корелианец — сви рамене Хан. — Всъщност не, беше фермер, когото се опитаха да подмамят с академично назначение, за да не свидетелства в съдебен процес срещу сина на някакъв високопоставен чиновник от агросиндиката. За малко бяхме заедно на Карида, но не сме общували много. Беше по-почтен… на моменти дори твърдоглав в почтеността си. Освен това го биваше като пилот.