Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

Кариб тръсна глава. Не! Рискува собствената си глава, за да направи онова, което искаха от него. Какво щеше да се случи оттук насетне, не зависеше от него. Неговата работа бе приключила и толкоз!

Девист забърза към ръкава, който щеше да го изведе на доковете при кораба му. Колкото по-бързо се измъкнеше от тук и се върнеше във фермата си, толкова по-добре.

Високоговорителят внезапно изпука.

— Соло.

Както бе подпрял крака на контролното табло, Хан мигновено ги свали и натисна копчето на съобщителната конзола.

— Тук съм, Кариб — каза той. — Успя ли?

— Да — отвърна гласът. — Изпрати безпилотната сонда по вектор четирийсет и три, петнайсет.

Вратата на мостика се отвори зад Хан.

— Девист ли е? — попита Ландо.

— Да — отговори Соло и извади космическа карта. — Сигурен ли си, че това е векторът към Бастион?

— В тази посока замина сондата — отвърна Кариб. — Изпращам ти запис.

— Питах те дали си сигурен, че я е изпратил към Бастион — каза Хан.

Контролното табло избипка в потвърждение на прието съобщение.

— Не каза нищо — отвърна Кариб. — Но съдейки по повишението, което се отразяваше в блесналите му очи, не се сещам къде другаде би могъл да го изпрати.

— Например към главната база на Убикторат на Ята Минор — обади се Ландо. — Нали това е обичайният ред за изпращане на съобщения?

— Да, обикновено е този — потвърди Девист. — Но в случай на неотложни военни дела се обръщат право към Бастион. Вашият неизвестен чуждоземен кораб трябва да е тръгнал в тази посока.

— Надяваме се — промърмори Калризиан.

— Освен това става дума и за военна политика — добави Кариб. — Всеки, който се намира на свързочна станция като тази, е тук, защото горните ешелони са го отписали. Единственият начин да се измъкнеш от такова място е да се проявиш пред някой от висшето армейско началство. А това означава, че го е изпратил право в Бастион.

Хан погледна въпросително Ландо.

— Звучи ми логично.

— Навярно е така — с известно подозрение отвърна бившият комарджия и погледна с присвити очи към товарния кораб, увиснал в космическото пространство до наблюдателницата на „Дамата на късмета“. — Барон Фел е разбирал доста от военна политика, нали?

Хан трепна. Каквито и да бяха чувствата на Ландо към клонингите, нямаше причина да влизат в конфликт с Кариб. Нали се опитваше да им помогне. Освен това се намираха на границата с имперското космическо пространство, на един хвърлей от базата Убикторат.

— Кариб…

— Няма нищо, Соло — отвърна Кариб подчертано безстрастно. — Може би сега ще се съгласиш с мен за онова, което ти казах на Малък Пакрик.

Хан отново потръпна. Притесненията на Кариб, че в Новата република все още съществуват силни предубеждения спрямо клонингите…

— Да, съжалявам.

— Няма нищо — отвърна Девист. — Моята работа е свършена. Отивам си. Успех!

Товарният кораб елегантно се издигна над „Дамата на късмета“ и трепна с характерното псевдодвижение, преди да направи скока си в хиперпространството.

— Много бърза да се махне — каза Калризиан.

— Отива си у дома — припомни му Хан и насочи вниманието си към картата. — При курс четирийсет и три, петнайсет от станцията на Убикторат ще стигнат до…

— Системата Сартинайн — каза Ландо, надничайки над рамото на приятеля си.

— Да — кимна Хан.

— Странно място за имперска столица — отбеляза Калризиан. В гласа му все така се долавяше подозрителност.

— Защо? — попита Соло и повика данните за системата от компютъра на „Дамата на късмета“. — Била е столица на сектор. Сигурно там са свикнали с бюрокрацията.

— Въпреки това не може да се мери с блестящите кули на Корускант — каза бившият картоиграч.

— А кой може да се мери с тях! — отвърна Хан. — Хайде, губим време.

Клатейки глава, приятелят му се отпусна тежко в пилотското кресло.

— Разбира се. Да се озовем насред имперската столица. Защо не?

— Ландо…

— Не, няма нищо, Хан — отвърна Калризиан с уморена въздишка. — Казах, че ще го направя, и ще го направя. Макар да не ми се иска — той се пресегна и включи навигационния компютър. — Но обикновено не идват картите, които ти се искат. Обади се на Лобот и Моегид, ако обичаш, и им кажи да закопчаят предпазните си колани.

— Разбира се — Хан се пресегна с едната ръка към собствения си предпазен колан, а с другата натисна копчето на интеркома. — Не се притеснявай. Всичко ще бъде наред.

— Да — отвърна бившият комарджия. — Не се съмнявам.