Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

Комджаецът каза нещо.

— Не, но скоро ще бъдем — отвърна Люк. — И не е лошо да вземеш някой със себе си.

Седнал на един скален блок под свода, Дете на ветровете разпери крила и каза нещо разпалено.

— Не, не ти — твърдо отвърна Скайуокър на младия комкаец. — Спазващия думата си ще тръгне с него.

В последвалия коментар се долавяше известна докаченост. Режещия камъни и Спазващия думата си се изгубиха в мрака към входа на пещерата. Детето на ветровете извика нещо след тях и се отпусна обиден на камъка.

— Явно пропуснах разпалена размяна на реплики — каза Мара, откачи лазерния меч от колана си и зае позиция вляво от разреза, който Люк бе направил.

— Горе-долу — отвърна той, активира собствения си меч и застана отдясно. — Готова ли си?

Мара активира оръжието си.

— Да.

Работеха от почти цял час и бяха очертали контура на отвора, когато Арту изведнъж избипка.

— Чакай, Мара — каза Скайуокър, деактивира лазерния си меч и за миг се замисли какво не е наред. Изцяло съсредоточен върху оръжието, не усети никаква неприятност. Той погледна към малкия дроид… И в следващия миг отвори широко очи. Сензорната конзола сочеше не към лазерните мечове, а към прохода.

— Мара — повика я Люк, прехвърли оръжието в лявата си ръка и вдигна фенерчето, за да освети прохода. Зад него Мара деактивира меча си.

Във внезапно настъпилата тишина се чу шум. Шумолящ звук, сякаш хиляди далечни гърлени гласове си шепнеха без думи. Несъзнателен ропот, който прокънтя в съзнанието му, когато се присегна към него със Силата. Приближаваше се.

— Не ми харесва този звук — промърмори Мара и се приближи до него.

— И на мен — отвърна Люк и засили докрай светлината на фенерчето си.

След това разходи лъча по всички ъгли на прохода. Не се виждаше нищо, но с толкова много завои на тунела това не означаваше нищо. Скайуокър изпълни джедайските си техники за усилване на сетивата…

— Огнени трески! — възкликна Строящия с лозници, висящ от тавана точно над Люк. — Идват!

— Какво? — попита Джейд.

— Каза, че идват огнени трески — отвърна Люк.

— Виж ти! — възкликна Мара. — Името на договарящия им беше… Гълтача на огнени трески.

— Да — потвърди джедаят и погледна нагоре към комджаеца. Дори от пърхането на крилата му се долавяше очакване. — Мислех, че огнените трески са някакво растение. Строящ с лозници, какви са тези трески?

— Те са дребосъци, но опасни — отвърна комджаецът. — Изяждат и унищожават всичко, което срещнат по пътя си, убиват.

— Каза, че са малки, но опасни — предаде Люк на Мара и отново обходи с лъча на фенерчето си тунела.

— От шума излиза, че насам идват безброй такива същества — мрачно заключи Джейд. — Имам лошото усещане, че ни предстои среща с нов вид роверини.

Люк потръпна. Бе видял предостатъчно от тези отвратителни хищни насекоми по време на годишното им преселение в давириенските джунгли. Роверините летяха на рояци от стотици хиляди, понякога дори милиони, и оглозгваха докрай всичко по пътя си. Изяждаха не само растителността. От животните, които пропуснеха да се махнат от пътя им навреме, оставаха само бели кости.

— Строящ с лозници, колко бързо се движат? — попита джедаят.

— Много бързо — отвърна Мара, преди комджаецът да отговори. — Ето ги!

Люк стаи дъх. В най-отдалечената точка, до която стигаше светлината от фенерчето, се подаде челото на пулсираща черна маса. Покриваше целия под и се издигаше на около метър по стените. Черната маса се разля пред очите на Скайуокър като зловеща течност, потъна в една лека вдлъбнатина в пода и бързо се прехвърли над ръба й. Права беше Мара. Приближаваха много бързо.

— След минута ще са тук — каза тя. — Ако имаш скрити козове, сега е моментът да ги изиграеш.

Майсторът джедай прехапа устна. Мислите му препускаха бясно. Със Силата можеше да създаде щит около себе си, но нямаше да успее да го поддържа дълго срещу толкова много отделни противници. Освен това не бе сигурно, че ще е в състояние да включи и Мара зад щита, а тя очевидно не владееше техниката, за да го направи сама. Да използва Силата, за да отклонява всяка от огнените трески от пътя им, докато минаваха покрай тях, също щеше да е непосилна задача дори ако Мара му помагаше.

А ако тези насекоми бяха подобни на онези от давириенските джунгли, достатъчно щеше да е едно от тях да забие отровното си жило, за да загубят контрол над себе си. И всички останали щяха начаса да разберат къде е храната. Не, единствената им надежда бе да се скрият. Някъде нататък в прохода или…