Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

— Пак се замисли — прекъсна разсъжденията му Мара. — Хайде, кажи!

— Просто си мислех, че Ръката на Траун може да е ученик на върховния адмирал — отвърна Люк и се обърна да я погледне. — Някой, когото той е подготвил да заеме мястото му, ако с него се случи нещо.

— Тогава къде е той? — попита тя. — Минаха десет години. Защо още не се е появил?

— Може би Ръката смята, че не е готов — предположи джедаят. — Може да е решил, че има нужда от още подготовка, преди да заеме мястото на адмирала?

— Или чака подходящ момент, за да се покаже — каза Мара.

Лицето й изглеждаше напрегнато на мъждивата светлина. Люк си пое дълбоко дъх. Хладният въздух в пещерата изведнъж му се стори по-студен.

— Например когато Новата република е на път да се самоунищожи заради Каамас.

— Траун би се възползвал точно от такова положение — потвърди Мара. — Всъщност, след като имперските ресурси са сведени практически до нула, това е единственото, което може да направи.

Дълго време двамата просто се гледаха, без да промълвят дума.

— Според мен — най-сетне проговори Мара — най-добре е да влезем в тази кула и да видим какво става там.

— Май си права — съгласи се Люк, обърна фенерчето си напред и усили светлината му.

На около пет метра пред тях проходът, който следваха, влизаше в широка пещерна зала, толкова просторна, че лъчът не стигаше до края й. Скайуокър направи крачка напред… И спря. В съзнанието му трепна неясно усещане. Някъде там…

— И аз го усетих — каза Мара зад него. — Но не е като обикновените ми усещания за опасност.

— Може би не е толкова опасно — предположи джедаят. — Или за нас не е.

Арту изпиука едновременно подозрително и безнадеждно.

— Не говореше за теб — успокои Мара малкия дроид. — Виждаш ли го, Люк?

— Да — каза той и се усмихна. Над главите им тримата комджайски водачи, които до момента се рееха напред-назад, бяха накацали по скалните издатини пред залата. — Сякаш не изгарят от желание да видят какво има вътре.

— Не виждам опасност — възрази младият комкаец. Но въпреки това се спусна и кацна на един сталагмит близо до входа. — Каква е опасността?

— Сега ще разберем — отговори майсторът джедай, стисна дръжката на лазерния си меч и тръгна към пещерната зала. — Мара!

— Зад теб съм — отвърна тя. — Искаш ли да държа фенерчето?

— Ако обичаш — каза Скайуокър и й подаде фенерчето през рамо. След това напрегна всичките си сетива и пристъпи в залата.

Една минута Люк остана абсолютно неподвижен, изучавайки терена, докато Мара бавно движеше лъча на фенерчето. Залата изглеждаше необятна, таванът й тънеше в мрак. По сравнително равния под течаха няколко потока. Нямаше ги сталактитите и сталагмитите, с които им се бе наложило да се справят дотук, но долната част на стените бе осеяна с десетки ниши с диаметър около половин метър, доста дълбоки, както изглеждаше. Цялата пещерна зала — стени, под, таван и дори коритата на потоците — бе покрита с дебела покривка от нещо, напомнящо мъх. Точно насреща се виждаше проход, също както проходът, в който стояха.

— Вероятно има отвори към повърхността — тихо каза Мара. Топлината на дъха й за миг докосна тила на Люк. — Няма светлина, но се усеща движение на въздуха. Има и вода.

— Да — каза Скайуокър.

Наличието на въздух, вода и растителност означаваше, че тук има цялостна екосистема. А тя може би включваше и хищници.

— Да опитаме с камък — предложи Люк и се наведе, за да избере един скален отломък с големината на юмрук.

Хвърли го към средата на пещерната зала. Камъкът полетя към центъра и когато започна да пада към пода, майсторът джедай го хвана със Силата и рязко го запрати към една от стените… Нещо се подаде за миг от една от дупките и пак се скри. Камъкът изчезна.

— Ооо! — възкликна Люк, загледан в участъка от стената, където се изгуби камъкът. Мара завъртя лъча на фенерчето натам. — Видя ли откъде дойде?

— Мисля, че от там — отвърна тя. — Стана много бързо… Ей там, виждаш ли?

Люк кимна. От една от дълбоките ниши в стената като малък водопад към белия мъх тихо се сипеше дребен чакъл. Мъхът се раздвижи за миг, след това всичко наново се успокои и цялата зала застина.

— Май не обича камъни — каза Мара.

— Трябваше да опитаме с храна — съгласи се Люк, присегна се със Силата и върна кратковременната си памет, но това не му помогна. Движението бе твърде бързо. — Успя ли да видиш какво беше?

— Май беше език или пипало — отвърна Мара. — Основната част от съществото, изглежда, не се подаде от дупката.