Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

Чувствата му останаха непроменени.

— Всъщност е точно това — каза той. — Не точно тайна. Ключът е в това, че не си джедай.

— Защото не завърших академията ти ли? — попита с насмешка тя.

— О, не — отвърна Люк. — Има начин да се стане джедай и без академията… — той се поколеба. — И като стана въпрос, защо не се върна, за да я завършиш?

Тя изучаваше лицето му, питайки се дали това бе тема, на която й се искаше да говори в момента.

— Имах по-приятни неща за правене — кратко отговори Мара.

— Ясно — каза Люк. И този път тя усети трепване в чувствата му. — Като например да летиш из цялата Нова република с Ландо?

— Виж ти, виж ти — Мара повдигна вежди. — Долавям ли нотка на ревност, или така ми се струва?

Люк отново я изненада. Вместо да лумне като жарава на вятър, усещането, което долови в него, замря в нежна тъга.

— Не е ревност — тихо отвърна Люк. — А разочарование. Все се надявах да се върнеш и да завършиш обучението си.

— Не си се надявал достатъчно силно — каза Мара и потисна лекото огорчение в себе си. — Мислех, че след всичко, което преживяхме на Миркр и Уейланд, съм заслужила поне малко по-специално отношение от твоя страна. Но всеки път, когато се появявах, ти само казваше „Здрасти“ и след това забравяше за мен. За сметка на това даряваше цялото си внимание на Кип Дурон или на някое друго хлапе.

Люк потръпна.

— Права си — призна той. — Мислех… че ти нямаш нужда от толкова внимание. Кип беше по-млад, по-неопитен…

— И виж какво стана — не можа да се сдържи Мара. — Той едва не съсипа цялата ти академия, без да споменаваме теб самия, Новата република и всичко останало, което му се изпречи на пътя.

— Вината не беше само негова — възрази Люк. — Ситският лорд Екзар Кун го тласкаше към Тъмната страна.

— А чия бе идеята да основе академия на Йовин? — попита Мара, съзнавайки, че навлиза в територия, която бе решила да избягва. — И кой реши да я остави там, след като кашата с Екзар Кун най-накрая се оправи?

— Аз — отговори майсторът джедай, приковал очи в нея. — Накъде биеш с тези въпроси?

Мара се намръщи. Нито мястото, нито времето бяха подходящи, за да повдига темата.

— Просто отбелязвам, че не си безгрешен — избягна отново тя въпроса му. — Това само по себе си трябва да ти е достатъчно, за да не се опитваш да правиш всичко сам.

— Не споря — усмихна се Люк. — Аз съм нов човек. Нали преди малко те оставих сама да се оправиш с лазерния меч?

— Благодаря ти, че ми напомни — каза Мара и усети как бузите й пламнаха. — Наистина мислех, че мога да го владея по-добре.

— Дългият постоянен контрол се овладява най-трудно. Но открих някои специални техники, с които става по-лесно. Хвани меча си и ще ти ги покажа.

Тя повдигна хълбок, за да освободи оръжието от колана си и за да премести крака си от скалата, която бе започнала неприятно да убива. После вдигна лазерния меч пред себе си.

— Да го активирам ли? — попита тя, хвана дръжката със Силата и отпусна китката си.

— Не, не е нужно — отвърна Люк. — Сега задръж меча неподвижен пред себе си. Искам да го наблюдаваш, но и да си го представиш увиснал във въздуха. Можеш ли?

Мара притвори очи, мислите й се върнаха назад към горите на Уейланд отпреди десет години. И тогава Люк с лекота се бе въплътил в ролята на учител, а тя — в ролята на ученик. Но много неща се бяха променили. Този път може би тя щеше да изнесе най-важния урок.

— Представих си — каза Мара. — После?

Мара бе добър ученик, както Люк вече бе установил, и бързо схвана основата на техниката. Упражняваха се половин час и се наканиха отново да тръгнат.

— Надявам се, че дроидът ти няма да изчерпи енергийния си запас, преди да стигнем — каза Мара, докато Люк преместваше Арту с помощта на Силата над още един участък пресечен терен. — Не искам да излезе, че сме го влачили само за да стане украса на пода.

— Няма страшно — успокои я Скайуокър. — В момента използва много малко енергия, а и твоят дроид му даде няколко допълнителни батерии.

— Почакай — намръщи се Мара. — Моят дроид ли? Нали каза, че си дошъл с изтребителя си?

— Дойдохме с изтребителя ми до планетата — уточни той. — Но до системата дойдохме с „Огънят на Джейд“. Изглежда, съм забравил да го спомена.

— Така изглежда — кратко отвърна тя. Приливът на гняв, който мина през нея, накара майстора джедай да трепне. — Кой по дяволите ти даде право!… Няма значение. Карде, нали?

— Той се обоснова с това, че „Защитникът“ ти няма хипердвигател — отбранително каза Люк — Двама души в кабината на изтребител няма да се чувстват много удобно.