Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

— Слушам — отвърна Флим с внезапно пресипнал глас и погледна към бившия гвардеец. — Какво не сте си направили труда да ми кажете?

Майорът се прокашля.

— Успокойте се, адмирале — каза той. — Ето какво…

„Чудесно е — помисли си по-късно Дизра, — че втората командна зала е напълно звукоизолирана.“ При цялото викане той изобщо не усети типичното потрепване на палубата на звездния разрушител при преминаването му в хиперпространството.

Първите стотина метра бяха относително лесни дори и с неизбежните проблеми, които Арту имаше при преминаването през неравни терени. Мара бе проучила част от пещерата с фенерчето и макробинокъла си и бе в състояние да избере най-добрия път. Но после пътеката рязко се спускаше надолу около десет метра и когато стигнаха разширението в края на прохода, се озоваха в непозната територия.

— Как изглежда? — провикна се Люк, помъкнал Арту над последния голям камък, който препречваше пътя им надолу.

— Както можеш да очакваш — извика в отговор Мара. Фигурата й се очертаваше в светлия ореол от лъча на фенерчето й. — Хубаво ще е поне веднъж да отидем някъде, без да се налага да влачим този астромеханичен дроид през скали, храсти, пясъци и какво ли още не.

Малкият дроид избипка докачено.

— Арту обикновено се отплаща за притесненията — напомни й Люк, изтръска дребните камъчета от дланите си и застана до нея. — А и кога ни се е налагало да го вадим от пясък?

— Мисля, че ни предстои да се натъкнем на пясък — отвърна Мара и махна неопределено напред. — Ти как мислиш?

Люк се вторачи в мъглата. Разширението продължаваше не повече от петнайсет метра напред, при това гледката не беше никак окуражаваща. Стърчащи скали и камари отломки затрудняваха преминаването, от тавана висяха озъбени сталактити, тук-там от пода се подаваха и сталагмити. В другия си край разширението отново се превръщаше в тесен проход, през който щяха да се проврат с мъка.

— Не е зле — обърна се той към Мара. — Със сталактитите ще се справим с лазерните мечове. Пита се дали онази пролука не е твърде тясна за Арту.

Въздухът се раздвижи и Спазващия думата си изпърха към едно от висящите скални образувания.

— Притеснен ли си, майстор Уокър на Скай? — стигнаха до съзнанието на джедая думите му. — Много ли е труден пътят напред за теб?

— Никой път не е много труден за майстор джедай Скайуокър — възмутено отвърна Дете на ветровете в защита на Люк. Изпляска с крила до Мара и се настани върху една скала недалеч. — Виждал съм го да прави велики дела в откритото пространство.

— Може да са били велики в очите на един комкаец, който лесно може да бъде заблуден — бе сухият коментар на Режещия камъни, който висеше от друг сталактит на няколко метра по-нататьк. — Нас, дето сме заслужили имената си, по-трудно ще смаеш.

— Пак си говорят, нали? — тихо попита Мара.

— Питаха дали пътят напред ще ни затрудни — отвърна Скайуокър и махна към осеяното с препятствия разширение. — Дете на ветровете ни защити.

— Много мило от негова страна — каза тя, откачи лазерния си меч и го претегли в ръката си. — Да им направим ли малка демонстрация?

Люк присви очи.

— Сигурна ли си…

— Че мога ли! — възкликна Мара. — Да, мога. Това, че не завърших скъпоценната джедайска академия, не означава, че не мога да използвам Силата като всички останали. Как предпочиташ да сека — високо или ниско?

— Високо — отвърна Люк, леко сепнат от разпалеността й. Той взе в ръка собствения си лазерен меч и бързо огледа разширението, старателно запомняйки мястото на всеки сталактит. — Готова ли си?

В отговор Мара активира лазерния си меч. Синьото сияние на лъча се смеси с неутралната бяла светлина на фенерчето.

— Щом кажеш.

— Добре — отвърна Скайуокър и се опита да прикрие опасенията си относно уменията й. Той активира оръжието си и зеленото му сияние прибави нов нюанс към синьото.

Двамата с Мара едновременно насочиха мечовете. Лъчовете им се завъртяха като крилата на мелници и посякоха с лекота скалните образувания. Поне мечът на Люк…

Мара се опита. Майсторът джедай го долови от стойката й, от протегнатата ръка, от напрежението, което я обви като статично електричество. Но както бе казал някога учителят Йода: „Не се опитвай! Или го правиш, или не. Среден път няма!“ По средата на разширението лазерният меч на Мара, сякаш несигурен, загуби ритъм, лъчът клюмна и направи няколко плитки бразди по пода. След това се възстанови и продължи да се носи миг-два, преди да падне отново, след като тя почти го изпусна от джедайската си хватка.