Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

На два пъти Люк се изкушаваше да й помогне, но и двата пъти устоя на изкушението. Ядосаната и безпомощна Мара му стигаше. А ако на това отгоре се усетеше и покровителствана, тя се превръщаше в нещо, с което и майсторът джедай би предпочел да няма работа. Освен това работата бе свършена, макар и малко половинчато. А тънкостите на изпълнението бяха напълно убягнали на публиката. Какофония от цвъртене и чуруликане от страна на комджайците изпълни ушите и съзнанието на майстора джедай, когато сталактитите започнаха да падат от тавана и да се разбиват в камъните. А високо над грохота на каменните блокове и възклицанията на комджайците се извисяваха възторжените възгласи на Дете на ветровете:

— Видяхте ли! — крещеше то. — Велик джедай воин! И Мара!

Люк изпита угризения, когато повика обратно лазерния си меч, забавяйки го малко, за да пристигне едновременно с меча на Мара.

— Войната не прави никого велик, Дете на ветровете — леко смъмри той младия комкаец, деактивира лазерния си меч и го окачи на колана си. — Битката винаги е последното средство, към което прибягва джедаят.

— Разбрах — каза Дете на ветровете, като по тона на гласа му личеше, че всъщност нищо не бе разбрало. — Но когато унищожиш заплашващите…

— Никого няма да унищожаваме — твърдо отвърна Люк.

— Поне докато не се опитаме да говорим с тях.

— На твое място бих се отказала от обясненията — извика Мара през рамо, докато си пробиваше път към тясната пролука. — Ще разбере, след като види няколко от приятелите си да загиват в битка. Преди това нищо няма да проумее.

Люк усети спазъм в гърлото. Оби Уан, Бигс, Дак… дългият списък продължаваше с още много имена.

— В такъв случай по-добре никога да не разбере — тихо каза той.

— О, ще разбере — с глух глас го увери Мара, пъхнала глава в пролуката, за да освети пътя напред с фенерчето си.

— Рано или късно всички разбират — тя извади глава от процепа и откачи лазерния си меч. — Трябва да се премахне само една малка издатина. Ще ми отнеме секунда.

Шест часа по-късно Люк най-сетне обяви почивка.

— Време беше — каза Мара и се отпусна, доколкото можеше, върху студената скала. — Вече си мислех, че си решил да стигнем до Високата кула тази вечер.

— Иска ми се — отвърна Скайуокър и махна няколко камъчета от мястото, на което смяташе да седне. Не изглеждаше толкова уморен, с огорчение забеляза Мара. Или поне прикриваше умората си по-успешно. — Имам усещането, че нямаме време.

— Ти никога нямаш време — каза Мара и затвори очи. — Някога хрумвало ли ти е, че от време на време можеш да оставяш и някой друг да свърши работата?

Мара усети промяната в чувствата му и се запита дали изражението, което се бе появило на лицето му, означаваше болка, гняв или възмущение. За нейна изненада, когато отвори очи, установи, че то изразява спокоен интерес.

— Смяташ, че се опитвам да върша твърде много неща?

— Да — отвърна тя и се вгледа внимателно в него. — Не си ли съгласен?

Скайуокър сви рамене.

— Преди година-две нямаше да бъда съгласен — отвърна той. — Но сега… не знам.

— О! — възкликна Мара. Първо дойдоха онези думи при астероидната база на пиратите Каврилу, че се опитва да намали използването на Силата, а сега признаваше, макар и доста колебливо, че се опитва да прави твърде много. Това наистина беше напредък. — Разбира се, ако ти не правиш всичко, кой ще го прави?

Дете на ветровете, кацнало на една издатина на скалата, каза нещо и Люк се усмихна.

— Не, Дете на ветровете — отвърна Скайуокър. — Дори майсторът джедай не може да прави всичко. Всъщност — той хвърли странен поглед на Мара — понякога май работата на майстора джедай е да не прави нищо.

Строящия с лозници също направи някакъв коментар.

— Да — съгласи се Люк.

— Какво каза? — попита Мара.

— Цитира една комджайска поговорка — отвърна Скайуокър. — За това, че преплетените лозници са по-силни от същия брой лозници поотделно. Мисля, че на всяка планета от Новата република има вариант на тази поговорка.

Мара изгледа свирепо комджаеца.

— Преди можех да чувам мислите на Палпатин от всяко кътче в галактиката, от Ядрото, от Средния ръб, а при едно пътуване — дори и от Външния ръб.

— И въпреки това не можеш да чуеш нито комджайците, нито комкайците на няколко метра от себе си — каза Люк. — Сигурно е много неприятно.

— Неприятно е думата, която търсех — язвително отвърна Мара. — Как така ти можеш да ги чуеш, а аз не? Ако, разбира се, не е някоя професионална джедайска тайна…