Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

— И явно не е само — предположи Скайуокър и огледа останалите ниши. — Какво предлагаш?

— Ами първо трябва да ги разгледаме по-отблизо. Долавяш ли някакво присъствие?

Джедаят се присегна със Силата към пещерната зала.

— Не. Нищо.

— Значи са хищници — каза Мара, промуши се през тесния вход и му подаде фенерчето. — Дръпни се, ако обичаш?

— Какво ще правиш? — Люк се намръщи, когато вместо отговор тя извади лазерния си меч и го активира.

— Казах ти. Ще погледна по-отблизо — Мара вдигна меча напред, хвана го със Силата и започна бавно да го върти. Без да спира, го насочи наляво. Лъчът приближи една от нишите… С ярко проблясване, съпроводено от многократното хрущене на разтрошени камъни, изчезна в дупката.

— Мара! — прошепна Дете на ветровете. — Оръжието ти…

— Всичко е наред — успокои го Люк. Той бе приковал очи в дупката и не смееше да ги отмести, за да погледне Мара. Ако бе сбъркала в преценката си…

Съпроводено с второ, по-силно раздробяване на скалата, от дупката се подаде дълго, подобно на плужек същество. Покрито бе с розова кръв, която още сълзеше от пет-шест дълбоки прореза в тялото му. Излизаше едва-едва, с почти комично движение. Спусна се по мъхестата стена и спря до един камък на земята. Навитият му език мързеливо се подаде от отпуснатата уста, последван от лазерния меч на Мара.

Някой от комджайците ахна.

— Значи така изглеждат — възкликна Спазващия думата си.

— Досега не бяхте ли ги виждали? — попита Люк.

— Не — отвърна комджаецът. — Не се бяхме натъквали на тях допреди трийсет сезона.

Скайуокър вдигна едната си вежда.

— Така ли! Нямало ги е преди това или не сте ги срещали?

— Не мога да отговоря правилно на въпроса — каза Спазващия думата си. — Комджайците много рядко стигат до тази част на пещерата.

— Питам се дали тази зала е изглеждала така и преди трийсет години — отвърна Люк.

— Интересно наистина — съгласи се Мара и с неприязън погледна окървавения си меч. Пусна го на земята и го избърса в белия мъх. — Може би тогава някой се е нанесъл във Високата кула и не е искал да насърчава случайни посетители.

— Това е една от вероятностите — съгласи се Люк.

— Е, това е моето предположение — каза тя и отново огледа лазерния си меч. — Ти можеш да направиш следващото… или следващите трийсет.

— Вярно, сигурно могат да се изкажат и шейсет предположения — съгласи се джедаят и огледа, докъдето можеше, нишите в стената. — Мислиш ли, че са достатъчно умни, за да преценят, че сме големи за ядене?

— Не бих разчитала на това — отвърна Мара. — Езиците им явно са достатъчно бързи и силни, за да смилат кости.

— Така е — каза Люк. — Дали има път, който да минава извън обхвата им?

— Не бих разчитала и на това — отвърна тя. — Но идеята си я бива. Избираме си една стена и се придържаме към нея, като сечем всичко, което се подаде от дупките.

Скайуокър се намръщи. Идеята си я биваше, но и беше доста кървава. Съществата нямаха съзнание, беше жизненоважно Люк и Мара да минат през владението им и въпреки това представата за масово клане не му допадаше. Но може би имаше друг начин.

— Спазващ думата си, ти, изглежда, си се сблъсквал и преди с тези същества — каза джедаят и погледна през рамо. — С какво се хранят?

Комджаецът изпърха с криле:

— Насекомите мигрират в началото и в края на всеки сезон.

— Какво? — попита Мара.

— Мигриращи насекоми — преведе Люк.

— Аха — възкликна тя. — Освен ако не докопат някой комджаец.

Режещия камъни предупредително разпери криле:

— Не бъди оскърбителна, Мара на Джейд.

— Разбира се, това не обяснява с какво се хранят сега — продължи тя. — Тук няма никакви насекоми.

— Поне не се виждат — уточни Люк.

Той изключи лазерния си меч и се спусна в пещерната зала, като се придържаше близо до стената. След това отдалечи възможно най-много дръжката на меча си и силно удари мъха.

Внезапно в залата се разнесе жужене. И също така внезапно от невидимите си дупки в мъха изскочиха десетки насекоми и се разлетяха лудешки във всички посоки. Не стигнаха много далеч. Също така внезапно, както се бяха появили насекомите, се появиха езиците и миг по-късно пещерната зала отново утихна.

Арту изпиука нервно зад Люк.

— Интересно — отбеляза Мара. — Мъхът явно е по-дебел, отколкото изглежда — тя погледна към Люк. — Надявам се, няма да предложиш да удряме мъха и да се прокрадваме покрай нишите, докато съществата в тях се хранят.

— Горе-долу — отвърна той и активира лазерния си меч.