Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

Наведе лъча към мъха и внимателно изряза един квадратен метър, деактивира оръжието, окачи го на колана си, хвана здраво краищата на квадратното парче и опъна. С доста неприятен звук чимът се откъсна от останалия мъх. Беше дебел петнайсетина сантиметра. Люк го хвана в прегръдките си, като се опитваше да го запази цял, и потрепери при вида на стотиците внезапно обезпокоени червейчета, които се разбягаха и побързаха отново да се потулят в мъха.

— Прекрасно — Мара пристъпи до Люк. — Време за хранене ли е?

— Това е планът — отвърна той, приближи се към следващата ниша и затъкна чима в нея. Езикът се показа и той се изгуби навътре сред облак прах и парченца мъх.

— Да видим дали ще стане — каза Мара, направи крачка пред Люк и вдигна лазерния си меч пред дупката.

Не се случи нищо.

— Изглежда, проработи — каза тя. — Вземи да пренесеш дроида, докато още дъвче.

— Да — съгласи се Люк, обърна се и хвана Арту със Силата. — Дете на ветровете, комджайци… да вървим.

След минута всички бяха от другата страна на бърлогата.

— Предавам се — заяви Мара и се успокои.

— И не се наложи да убиваме — подчерта джедаят, активира лазерния си меч и пристъпи към следващата ниша.

— Освен куп насекоми — отбеляза Мара. — Между другото да имаш проблем с инсектите?

Той мислеше, че бе успял да го прикрие по-добре.

— Напомнят ми дрочите. Нямам проблем.

— А! — възкликна Мара, деактивира лазерния си меч и застана зад него. — Ти ще режеш, а аз ще изтръгвам. Съгласен ли си?

След два часа най-сетне спряха, за да нощуват.

— Струва ми се, че е нощ — каза Люк и погледна часовника си. — Току-що си дадох сметка, че не съм настроил часовника си на местното време.

— Нощ е — увери го Мара, облегна се с облекчение назад на скалата, която си бе избрала за почивка, и затвори очи. Знаеше, че по-късно ще си плати с многобройни болки, предизвикани от влагата и ръбчетата на скалата. Но в момента й беше добре. — През нощта всички добри момченца и момиченца спят. Тъй че нощ е.

— Сигурно — отвърна Скайуокър.

Мара отвори очи и се взря в него. В този момент в настроението му нещо трепна.

— Нима? — попита тя.

Той поклати глава.

— Права си — малко неохотно призна майсторът джедай. — Нуждаем се от сън.

„Вместо какво?“ Мара се присегна със Силата и се опита да проникне по-дълбоко в съзнанието му. Но то беше блокирано. Мара можеше единствено да долови бариерата, изградена от несигурност, примесена с… Тя се намръщи. Притеснение! ? Наистина ли го долавяше? Да, наистина беше притеснение. А за великия майстор джедай Люк Скайуокър да изпитва подобно чувство определено беше доказателство за напредък.

И като се имаше предвид това, последното нещо, което Мара искаше да направи, бе да прояви снизхождение към него. Когато най-после пожелаеше да отвори черупката си, достатъчно, за да я попита за връзката й с Ландо, щеше да му каже. Но не преди това. И може би тогава той щеше да бъде в състояние да чуе и по-обезпокоителните неща, които имаше да му каже.

— Значи е това? — попита Уедж, облегна се равнодушно на един от стълбовете за осветление в староботански стил, които обграждаха парка, и се загледа към блестящия бял купол.

— Това е — потвърди Коран и кимна към електронния си бележник. — Така пише.

Уедж плъзна поглед по периферията на парка и улиците и магазините наоколо, накичени с многоцветни фирмени знамена. По всичко личеше, че бе пазарен ден, и стотици ботанци и чуждоземни се мотаеха насам-натам.

— Трябва да са полудели — обърна се той към Коран. — Да поставят такава мишена…

Той замълча, когато двама дуросци минаха покрай него и се насочиха към парка.

— …на публично място — довърши по-тихо. — Направо си просят главоболията.

— От друга страна, разполагането на генератор от системата на планетарния щит в центъра на столицата до голяма степен гарантира сигурността й — отбеляза Коран. — Сигурно действа успокояващо на всички чуждоземци, които имат магазини или представителства тук.

— Ботанците винаги ги е бивало да създават представи — кисело призна Антилис.

Но трябваше да признае и още нещо — мястото съвсем не беше толкова уязвимо, колкото изглеждаше на пръв поглед. Според данните, които Бел Иблис бе изтеглил, куполът бе изграден от специална стоманена сплав, нямаше прозорци, входът беше един, освен усилена охрана имаше и автоматични системи за защита. Самото оборудване се намираше на два етажа под земята, снабдено с независимо резервно захранване, склад с всевъзможни резервни части и екип от дежурни техници, които можеха да разглобят и да сглобят цялата система за два часа.