Тимъти Зан - Поглед в бъдещето

Лея обърна поглед натам. Над далечните хълмове тъкмо бе преминало нисколетящо тяло, което сега се носеше към тях.

— Кариб, прибери всички в пещерата — обърна се тя към клонинга, изпълни джедайските техники за усилване на сетивата и присви очи към приближаващата машина. — Най-добре е всички да си тръгнете. Прилича ми на совалката на нашите охранители ногри.

— Късно е — каза Кариб и приковал очи в приближаващия кораб, махна на другите да останат по местата си. — Ако в совалката има ногри, вече ни наблюдават. Опитаме ли се да се измъкнем, само ще влошим нещата.

Совалката почти бе стигнала до пещерата. Тя се носеше ниско над толгрейновите редове, без да намалява скоростта си. Хан издаде нисък гърлен звук и дори Лея изпита вълна на несигурност. Приличаше на совалката на ногрите, но при тази скорост бе невъзможно да определи със сигурност. Но ако вместо ногри бяха неприятели…

И тогава, почти в последния миг, машината спря рязко и увисна във въздуха. Вратата за пътниците се отвори и от там падна ниска сива фигура. След това совалката отново се издигна, набра голяма височина над пещерата и хълмовете, преди да опише кръг и отново да се насочи към групата около „Хилядолетен сокол“.

— Съветник — дрезгаво каза Баркимк, който възстанови равновесието си след почти триметровото падане и маршово тръгна към нея. Тойне носеше никакво оръжие, но когато ставаше дума за ногри, това не означаваше нищо. — Наблюдателят на отбраната на Малък Пакрик каза, че е бил нападнат кораб. Предположи, че е бил вашият. За нас е радост да установим, че сте невредима.

— Благодаря ви, Баркимк — отвърна Лея, като се стараеше гласът й да бъде лишен от емоции подобно на неговия. Знаеше, че ногрито иска всъщност да изрази дълбокия си срам и самоотвращение, че двамата със Сакисак не са били с тях, за да ги предпазят от нападението. Но той никога не би разкрил подобни чувства пред непознати. — Оценяваме загрижеността ви — добави тя. — Както виждате, успяхме да се приземим невредими и се намираме сред приятели.

— Да — каза ногрито. Очите му прецениха групата с един-единствен поглед. — Предполагам, че сега ще… — гласът му трепна едва забележимо — се върнете с нас.

Почти незабележимо изплъзване, но за Лея то бе достатъчно.

— Не, всичко е наред — бързо каза тя и направи крачка към Кариб. — Те няма да ни направят нищо.

— Не разбирате — тихо каза Баркимк. В гласа му изведнъж се появи презрение точно толкова бързо, колкото и бластерът в ръката му. — Това са имперски клонинги.

— Да, така е — потвърди Лея. — Но сега са на наша страна.

Баркимк се изплю.

— Това са имперски офицери.

— Също както ногрите някога — тихо каза Кариб.

Бластерът на Баркимк се насочи към него. Големите му черни очи блеснаха. Всяко споменаване на дългата им сервилна служба към Империята от непознати се смяташе за смъртна обида.

— Не — твърдо каза Лея и се присегна със Силата, за да отмести дулото на бластера. — Спасиха живота ни и помолиха за убежище.

— Можете да им вярвате, щом желаете, съветник — сурово отвърна Баркимк. — Аз не им вярвам.

Въпреки това бластерът изчезна.

— Малко след като излетяхте от Голям Пакрик, от Корускант дойде спешно съобщение за вас — каза ногрито и махна с ръка към партньора си в совалката, която кръжеше над тях. — Получихте ли го?

— Не — отвърна Лея и се намръщи. Не знаеше, че ногрите могат да подслушват частната им честота. — Сигурно е пристигнало, докато сме били заглушени. Имате ли копие?

— Сакисак ще го донесе — отговори Баркимк и кимна леко към совалката, която в момента кацаше на склона. — Ние, естествено, не сме се опитвали да го дешифрираме.

Което, разбира се, не означаваше, че не можеха да го направят, ако пожелаеха.

— Кажете му да го изпрати на „Хилядолетен сокол“, ако обичате — нареди тя. — Ще отида да приготвя дешифриращото устройство. Вие изчакайте тук с Хан и помогнете на Кариб и другите да организират ремонта на кораба.

Десет минути по-късно тя седеше на игралната маса на „Хилядолетен сокол“ със Сакисак, който бе застанал зорко между нея и входния люк, и пъхаше информационния чип в електронния си бележник. Съобщението бе кратко и ясно:

Лея, генерал Бел Иблис е. Току-що получих изключително важна информация и спешно трябва да говоря с теб. Моля, остани на Малък Пакрик. Пристигам след три дни. Ще се срещнем при Северния космодрум на Барис. Съобщението е строго секретно.

Лея се свъси. Косата й настръхна. Какво ли бе научил Бел Иблис, за да се наложи да дойде чак тук? И защо трябваше да говори точно с нея?