Тимъти Зан - Изходящ полет

— Не съм споменавал нищо за властване над останалите.

— Обаче ако изземем ролята на капитан Пакмиллу да поддържаме реда тук, няма ли в действителност да правим тъкмо това? Ако посредничеството бъде предложено с негласната заплаха от принуждение, тогава то ще престане да се нарича посредничество.

— Както аз се отнесох с двете враждуващи страни на Барлок ли, искате да кажете? — запита Кбаот многозначително.

Оби Уан се поколеба. Той си припомни чувството на неудобство, което бе изпитал поради тона на Кбаот по време на убедителната му реч непосредствено след предотвратения удар на ракетата. Наистина ли тогава бе престъпил правомощията си, като ги бе принудил да се съгласят с неговите условия на примирието? Или усещането за принуждение се дължеше на самото нападение, съчетано с внезапното им и отрезвяващо осъзнаване, че преговорите вече не представляват просто въпрос на диаграми и изчисления?

И каква изобщо бе връзката на Кбаот с цялото това нападение? Този въпрос засега оставаше без отговор.

— Тогава двете страни наистина имаха нужда някои да им каже какво да направят — реши да вметне Анакин. — А и от нас се очаква да имаме проникновение и мъдрост, с каквито останалите същества не разполагат.

— Понякога мъдростта се състои в това да застанеш отстрани и да не предприемаш нищо — каза Оби Уан и почувства как думите на учителя Уинду отново прозвучаха в съзнанието му. Въпреки това, ако все пак Съветът бе решил да порицае учителя Кбаот заради неговите действия, Уинду не му бе споменал нищо за това. — В противен случай хората може никога да не се научат как сами да разрешават проблемите си.

— А подобна мъдрост произтича единствено от близкото познаване на Силата — каза Кбаот и тонът му подсказа, че за него тази дискусия вече бе приключила, — както ще се уверите сам, млади Скайуокър — с тези думи той посочи напред и продължи: — Така. А сега, ето тук долу сме поставили контролния център на въоръжението и на защитните полета…

Хоръс Кбаот и останалите изчезнаха през вратата на конферентната зала. Лорана ги изгледа как излизат, и после въздъхна от умора и неудовлетвореност.

Защо въобще учителят Манинг я бе повикал тук? Защото се предполагаше, че познава джедай Кбаот по-добре от всеки друг на борда? Дори и така тя едва ли беше успяла да помогне кой знае колко по време на дискусията. Дали тогава не се очакваше от нея да се присъедини към протеста на останалите срещу неговия план за обучение на бъдещи джедаи? Е, в това също не се бе представила особено добре.

— Той винаги ли е толкова безцеремонен?

Лорана се извърна назад. Двамата дуряни се бяха отдалечили и си говореха нещо тихо, но учителят Манинг все още стоеше до нея и я наблюдаваше замислено.

— На мен не ми се стори кой знае колко безцеремонен — каза тя, несъзнателно притичвайки се в защита на своя наставник.

— Вероятно това си е част от характера му — предположи Манинг. Ала на лицето му бе изписано състрадателно изражение. Сигурно вече бе виждал как и други джедаи се притичват на помощ на Кбаот поради същите причини, каквито и да бяха те. — Кажете ми, какво е вашето мнение по тази негова схема?

— Искате да кажете за идеята да се обучават по-големи деца ли? — запита тя и веднага сви рамене безпомощно. — Не знам. За мен всичко това е доста ново.

— Не е ли разговарял с вас по този въпрос?

— Не — призна тя. — Поне не с мен.

— Ъ-хъм — Манинг прехапа устни. — Определено идеята е интригуваща. А и той е прав. В миналото наистина има изключения, повечето от които са се оказвали сполучливи.

— Като Анакин?

— Може би — каза предпазливо Манинг. — Макар че, докато достигне до рицарско звание, един ученик може да се изправи пред опасността да се провали. Разбира се, аз не очаквам подобно нещо от Скайуокър.

— Прав сте — съгласи се Лорана. — Ако ме извините сега, учителю Манинг, ще трябва да намеря няколко членове на екипажа, които да ми помогнат в подготовката на новия тренировъчен център.

— Естествено — кимна Манинг. — По-късно ще говорим.

Той пристъпи към двамата дуряни и се включи в разговора им. Трима джедаи, увлечени в някакъв свой частен разговор. А Лорана беше сама встрани от тях. Сякаш все още беше ученик. Но нали самата тя бе казала, че се налага да тръгва. Сигурно в поведението им нямаше никакви задни мисли. Лорана си пое дълбоко дъх, опита се да прогони подобни мисли от съзнанието си и се запъти към задната врата по пътеката между столовете.