Тимъти Зан - Изходящ полет

— Учителят Манинг ме помоли да дойда — каза тя с напрегнат глас.

Кбаот изръмжа и каза с мрачен глас:

— Ясно.

Те изчакаха мълчаливо, докато Манинг отговаряше на зададения въпрос — нещо във връзка с преразпределението на дажбите на онези деца, които ще бъдат включени в обучението. После той запита дали някой има допълнителни въпроси. Никой не реагира и с няколко последни думи на благодарност той закри събранието.

Аудиторията се запъти към изходите, а Кбаот закрачи по пътеката между тях към предната част на залата. Оби Уан тръгна след него, съпроводен от двете страни от Анакин и Лорана. Доколкото той можеше да долови от откъслечните разговори, повечето участници в срещата наистина изглеждаха доволни и даже въодушевени от факта, че в семействата им има бъдещи джедаи.

Повечето. Но не всички.

Манинг кимна за поздрав, когато се приближиха до него.

— Учителю Кбаот — каза той. — Учителю Кеноби, млади Скайуо…

— Какво си въобразявате, че правите, като докарвате и вторичните семейства на тази среща? — прекъсна го рязко Кбаот.

— Мислех, че ще е добре да уведомя всички наведнъж защо са били избрани да се включат в „Изходящ полет“ — каза Манинг. Гласът му бе спокоен, но Оби Уан забеляза, че ъгълчетата на очите му бяха напрегнати. — Тъй като именно вторичните биха могли в бъдеще да станат родители на следващото поколение джедаи, сметнах за необходимо да ги уведомя какво могат да очакват.

— С този въпрос можехме да се занимаем, ако и когато се случи — изръмжа Кбаот. — Не така трябваше да се направи това.

— Нищо от това, което правим, не трябваше да се прави така — възрази Манинг. — Да работим с деца на тази възраст? И да ги отнемаме насила от семействата им?

— Насила ли? — учуди се Оби Уан.

— Няма да се наложи да упражняваме сила за това — настоя Кбаот, като последователно изгледа Оби Уан и Манинг. — Дори и малцината родители, които имат някакви съмнения, рано или късно ще осъзнаят, че не са прави. А със сигурност самите деца ще изгарят от нетърпение да започнат обучението си.

— Въпросът обаче остава защо правим всичко това — вметна Манинг.

— Правим всичко това, понеже сме се отправили на дългогодишно и изпълнено с опасности пътешествие — търпеливо обясни Кбаот. — За него ще имаме нужда от всички налични джедаи, и то много повече, отколкото учителят Йода би ми позволил да взема с нас. Ами добре тогава, ние сами ще си ги отгледаме. И моля ви, недейте да ми цитирате онази академична нелепост, колко млади би трябвало да бъдат кандидатите за джедаи. Защото тя си е точно това, което ви казвам: глупост!

— Учителят Йода не би бил съгласен с вас — каза Манинг.

— Тогава учителят Йода не би бил прав — каза Кбаот с равен глас. — Досега не сме обучавали нито деца, нито зрели кандидати, понеже сами сме решили да не го правим. Това е единствената причина — с тези думи той посочи Анакин. — Ето, ученик Скайуокър е живо доказателство, че и по-големите деца също може да се обучават.

Върху лицето на Манинг трепна един мускул.

— Възможно е — съгласи се той, — но има и други причини, защо трябва да приемаме само бебета.

— Какви други причини? — тросна се Кбаот. — Традицията? Политиката? По този въпрос в Кодекса не се казва абсолютно нищо.

— Всъщност това не е напълно вярно — вметна Оби Уан. — Писанията на учителя Симикарти са доста категорични по този въпрос.

— Писанията на учителя Симикарти са си негови тълкувания на Кодекса, но не са част от него — каза Кбаот. — Само още една допълнителна традиция, но под различно име.

— Значи вие не одобрявате традицията? — запита един от дуряните.

— Не одобрявам, когато простовато и безрезервно тя се приема като абсолютна истина — отговори му Кбаот. — А и не можем да си го позволим тъкмо сега. Списъкът на джедаите застрашително намалява из цялата Република. Ако искаме да запазим своята роля като бранители на мира и справедливостта, трябва да намираме начини да увеличаваме нашия брой.

— Като отнемаме деца насила от техните семейства ли? — вметна Манинг. — Особено предвид на факта, че никой от самите родители изобщо не е искал детето му да става джедай?

— Какво ви кара да мислите така? — попита Кбаот.

— Фактът, че ако го искаха, щяха да са дали децата си за тест още докато са били бебета — отговори Манинг.

— А може би има и други причини — промърмори Кбаот. — Но дори и така да е, защо да робуваме на практиката, че родителите винаги са вземали решението, дали детето им трябва да замине за обучение? Това е просто още една традиция. Какво да кажем за волята на самото дете? Не би ли било по-етично да им позволим и на тях да вземат такова решение?