Тимъти Зан - Изходящ полет

— Не успях да забележа — каза Лорана. — Съжалявам!

Оби Уан се начумери, докато наблюдаваше как двамата бролфи поемат в различни посоки. Със сигурност по-възрастният бе имал достатъчно време и възможност да вземе форсажните камери. Проблемът беше, че през същото това време е могъл просто да потвърди, че плячката е подходяща. Или да огледа дали по петите му няма опашка, или пък да даде на момчето някакви нови напътствия. И независимо в коя посока бе тръгнал едрият бролф, имаше и още една, напълно различна възможност. Цялата тази среща можеше просто да си е част от нормалното ежедневие на сенчестия свят на Барлок. Можеше да няма абсолютно никаква връзка с Пасел Аргенте и с параноичните страхове на Риске.

Но Риске бе очаквал проблемите да се появят именно от тази посока. А сега Оби Уан се бе натъкнал на нещо подозрително. Определено си струваше да проследи тази нишка.

И ето го сега — безсилен наблюдател от един висок покрив, на цяла пресечка разстояние.

— Ами тогава явно ще трябва да проследим и двамата — реши той и хвърли поглед към покривите на близките сгради. Само ако можеше да прескочи на следващия… И после на по-следващия… А после да намереше някоя бърза стълба или турболифт, за да слезе обратно до нивото на улицата…

Но, уви, посред бял ден в централната част на този пренаселен град съществуваше огромна вероятност някой да го забележи и да разкрие самоличността му. А още щом усетеха, че по петите им е тръгнал джедай, потенциалните атентатори щяха да потънат вдън предградията толкова бързо и толкова надълбоко, че даже и професионален ловец на глави, като Риске, нямаше да може да ги открие.

— Съгласна съм — каза Лорана. — Аз поемам по-възрастния.

Оби Уан се поколеба за миг. Лорана беше по-голямата от двамата ученици и на теория трябваше и да е по-подготвена. Ала той познаваше способностите и опитността на Анакин и беше уверен, че момчето би се справило с всякаква опасност.

От друга страна обаче, ако на Лорана изобщо не й достигаше нещо, това бе именно самочувствие. Едва ли щеше да й е от голяма полза да изпрати тъкмо нея след онзи тийнейджър, особено пред погледа на Анакин. Пък и в крайна сметка тя щеше само да проследи бролфа, а не да се спречква или да се сбива с него. Едва ли в това можеше да има нещо твърде опасно.

— Добре — съгласи се Оби Уан. — Вземи тогава предавателя на Анакин. Той е свързан с моя директно. А ти му дай твоя. Каква е честотата ти?

Тя му продиктува номера си и после добави:

— Сега се разделяме. Ще се свържа с вас, когато бролфът стигне в леговището си.

— Добре. Кажи на Анакин, че ще го потърся веднага щом мога.

С тези думи Кеноби изключи предавателя си и се изправи на крака. После хвърли още един поглед през ръба на покрива и след това забърза към стълбището. Да, неговият ученик е напълно способен да се справи с всякаква опасност.

Колкото и необичайно да беше, Анакин не бе успял да се забърка в нещо, докато чакаше Оби Уан Кеноби да дойде при него. През това време младият бролф бе продължил по пътя си, явно без да знае, че някой е по петите му.

По-рано Оби Уан бе забелязал, че квартал Патамийн обхваща както райони с богати имения, така и места с победни работнически жилища. Тийнейджърът сега се запъти към работническите жилища и най-после се пъхна във входа на един жилищен пръстен, който вече бе започнал да се руши.

Жилищните пръстени бяха стандартните градски структури, в които живееха бролфите. Състояха се от няколко къщи или блокове с апартаменти, подредени в кръг около една централна площадка, която служеше като основно място за отдих на живеещите в околните жилища. Тук обаче Оби Уан забеляза през руините на една вече съборена къща, че площадката бе превърната в нещо, което повече приличаше на обществено бунище.

— Малко ми напомня задния двор на Уато — промърмори Анакин и се надигна на пръсти, за да надникне. — А в момента там вътре се строят най-малко три различни неща.

— Според теб дали биха им трябвали форсажни камери за някое от тях?

— Трудно е да се каже — отвърна Анакин. — Тези отляво…

— Чакай малко — прекъсна го Оби Уан тихо. Беше усетил леко трепване в Силата…

— Може ли да ви услужим с нещо? — чуха един изпълнен с подозрителност глас зад гърба си.

Като държеше ръцете си така, че да се виждат, Оби Уан внимателно се обърна. Към тях се приближаваха трима възрастни бролфи. Бяха облечени с обикновени туники, които бяха доста износени, но спретнати и чисти.