Тимъти Зан - Изходящ полет

Оби Уан бързо хвана Лорана за рамото.

— Тийнейджър бролф в червеникавокафява дреха — й каза тихо, като кимна към посоката, в която бе изчезнало момчето. — Намери Анакин, открийте момчето и го проследете.

— Какво? — попита Лорана, взирайки се объркано в движещото се множество.

— Намери го и го проследете — повтори Оби Уан, докато се оглеждаше. От дясната им страна имаше тясна уличка, която разделяше десететажната сграда. — Тръгвай!

Все още видимо озадачена, Лорана кимна и забърза напред. Кеноби я проследи с поглед, докато видя как хваща Анакин и го заговаря. После се шмугна в малката пресечка, като заобиколи контейнерите за боклук. Двете сгради бяха високи най-малко към трийсетина метра — дори и да се опиташе да скочи с помощта на Силата, тази височина пак беше прекалено голяма за способностите му.

Ала разполагаше и с други възможности. Като се огледа в двете посоки на уличката, за да провери дали някой не го наблюдава, се присегна със Силата и направи първия скок.

Обувките му се оттласнаха в дясната стена на около четири метра над паважа. Оби Уан сви колене да поеме сблъсъка и преди да започне да пада, отново се оттласна още по-нагоре — този път към лявата стена. С този скок успя да преодолее още няколко метра. След това продължи по същия начин да отскача наляво-надясно, изкачвайки се все по-нагоре.

Успя да стигне до покрива с минимални натъртвания по коленете. Едва горе усети, че мускулите на краката му го болят от прекомерното усилие. Без да обръща внимание на болката, се затича до ръба на блока и се просна по корем, за да погледне надолу.

От тук улиците изглеждаха също толкова пренаселени, колкото и долу. Оби Уан Кеноби извади предавателя си и набра честотата на Анакин.

— Скайуокър — отговори прилежният глас на Анакин. — Каква е тази история с някакво момче в кафява жилетка?

— Той открадна чифт форсажни камери от магазина, който подминахме — обясни Оби Уан, като прикриваше очите си срещу слънцето с ръка и се опитваше да намери младия крадец в множеството.

— Като онези, които се използват в реактивните шейни ли?

— Точно така — потвърди Оби Уан. — Но освен това могат да се използват и като подръчен материал в двигателната система на домашно изработени бойни ракети.

От предавателя се чу леко съскане.

— Разбрах — гласът на Анакин доби внезапна сериозност. — Видя ли в коя посока тръгна?

— От магазина се насочи на запад. Но е възможно да е свил в друга посока… Стой малко… — с тези думи той се наведе още малко през ръба на покрива, понеже нещо червеникаво привлече вниманието му. После силуетът се мушна под някакъв сенник. Оби Уан премести поглед към другата страна на навеса и миг по-късно видя момчето да излиза от там.

— Ето го! — каза той на Анакин. — Сега се е запътил на север.

— На коя улица?

— Нямам представа — призна Оби Уан. — Вие двамата къде сте?

— Тъкмо подминаваме едно здание с огромна синьо-златиста табела, реклама на някакви лекарства — обясни Анакин. — От другата страна на улицата има окачено зелено платнище…

— Да! Видях ви — прекъсна го Оби Уан, щом ги забеляза. — Тръгнете по следващата улица отдясно и ще го видите една пресечка по-нататък.

Той проследи с поглед Анакин и Лорана, докато ускоряваха крачка. После отново съсредоточи вниманието си върху крадеца, като неколкократно съжали, че не бе взел макробинокъла. Долу Анакин определено носеше своя, но това сега не можеше да му помогне.

— Оби Уан?

Оби Уан отново включи предавателя си.

— Кажи.

— Завихме на север — докладва му Анакин. — Мисля, че го виждам пред нас.

— Спрете за малко — заповяда Оби Уан. Някакъв доста едричък бролф беше излязъл от една витрина и пресрещна крадеца на тротоара. — Струва ми се, че сега ще се отърве от откраднатата плячка. Дай ми Лорана.

За миг в предавателя настъпи тишина.

— Да? — се дочу чистият глас на Лорана.

— Продължете няколко крачки напред — й каза Кеноби. — Крадецът има среща с някого. Един едричък бролф с тъмносин шарф и светлосиня куртка отдолу.

— Виждам го — потвърди Лорана. — Приближава се до него… Изглежда, разговарят за нещо…

— Момчето предава ли му дюзите? Възрастният ми пречи и не мога да видя.

— И аз не виждам от него — каза Лорана със стегнат глас. — Не мога… А, ето сега се разделят.

— Мълнии! — процеди Оби Уан през зъби, докато наблюдаваше как двамата бролфи се разделят и по-младият продължава на север по пътя си. — Видя ли дали му предаде дюзите?